Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
09.11.2015 17:59 - Банкови тайни
Автор: worldissue Категория: Политика   
Прочетен: 1207 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 09.11.2015 18:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Частни банки или банка на правителството. Сравнение

Рудо де Рюйтер
Независим изследовател
Октомври, 2015

Днес ние разполагаме с частна банкова система със специфични характеристики като създаването на „пари” от въздуха и перманентен „паричен” ръст. Първо, по-долу можете да откриете кратко описание на това как би могла да изглежда паричната система на правителството след извършването на няколко междинни стъпки. [1]

Всички пари идват от правителството

Правителството създава пари и ги харчи или отпуска като заеми. И в двата случая те ще бъдат похарчени от получателите им. По такъв начин парите влизат в обръщение и същите пари участват във все нови транзакции.

Отпуснатите пари отново излизат от обръщение, когато кредитополучателят изплаща заема си. Тези пари се връщат обратно в правителството, което ги „ликвидира” в своите счетоводни документи.

Правителството ще повиши данъците. Не за да финансира разходите си – за тези нужди то само може да създаде пари, – а за да предотврати постоянния ръст на паричната маса (=парична инфлация). Събраните данъци също се „заличават” в счетоводството.

Развитие

Изхождайки от горния принцип, публичната парична система може да получи допълнително развитие. В частност ролята на парламента, банките и данъците трябва да бъде проработена още по-детайлно. Те в крайна сметка определят ролята и функционирането на банката на правителството.  

Парламентът избира каква политика да води и има възможност да достигне желаните ефекти в обществото, правейки определени инвестиционни направления по-евтини или безплатни. В публичната система банките няма да могат да създават „пари” от въздуха. Те ще могат само да изпълняват ролята на посредници между банката на правителството и населението. За това на тях ще им се полагат комисионни, а не лихви. Данъците играят роля в ликвидирането на парите, а с помощта на специални данъчни мерки ще може да се избегнат засечки в паричната циркулация.

Банката на правителството

В крайна сметка правителствената банка ще функционира като диспечер, който в реално време осъществява надзор над създаването на пари (държавни разходи и заеми), постъпленията от чужбина, вътрешните парични потоци и спестяванията, паричните потоци към чужбина и ликвидирането на парите (данъци и изплащанията на заемите).

С помощта на финансови инструменти, парични операции и други мерки банката на правителството може да управлява обръщението в желаната посока. (Например чрез покупка или продажба на ценни книжа, покупка/продажба на валути, ускоряване/забавяне на финансирането, предвидено за тези цели).

Благодарение на публичната парична система правителството (и обществото) биха могли да се адаптират към политическите условия и променящата се ситуация. Правителството може:

  1. Да позволи на паричната маса да продължи да расте и да се мъчи да достигне икономически ръст;
  2. Да поддържа паричната маса в сравнително стабилни граници и да се фокусира върху устойчивостта и качеството на живот. (Устойчивото общество предполага по-малък разход на ресурси и по-ниско потребление на продукти за сметка на повишаването на качеството им).
  3. Да намали паричната маса, за да удържи икономиката в условията на намаляване на работоспособното население.

Обърнете внимание, че точки 2 и 3 водят до крах на банките в днешната система на частното банкиране.

Достъпът до заеми

В публичната парична система кредитополучателите не се нуждаят от залог. Към неплатежоспособните клиенти може да се използва същия подход като към данъчните длъжници. Правителството не се нуждае от капитал, за да абсорбира загубите. Наистина, със или без формирането на капитал, загубите винаги лягат върху населението. (Днес е същата ситуация. Те се приспадат от премиите или капитала на банката, които пък от своя страна са били взети от населението). Парламентът определя политиката по отношение на кpедитирането. В случай че той реши да обложи кредитите с лихви, лихвите могат да остават по-ниски. А ако ниските лихвени ставки са нежелани в международен контекст, лихвите биха могли да бъдат компенсирани с фискални мерки.

Обществото е на първо място

Публичната парична система се фокусира върху достъпните работни ресурси и средства, а не върху оскъдността и стойността на парите.

 

Сравнение с днешната частна парична система

Днес именно частните банки са тези, които все повече определят правилата, които трябва да следва обществото. Те решават кои инвестиции да бъдат финансирани или не. За тази цел банките определят собствени лихвени проценти, възможностите за печалба и това дали длъжниците ще могат да изплатят заемите си.

image

Тъй нареченото създаване на „пари” от въздуха

Системата на частно банкиране се основава върху създаването на „пари” от въздуха. [2] Всъщност става въпрос не за пари, а за банкови баланси. Създаването се състои в използването на счетоводни похвати при предоставянето на кредити. Банката записва дълга на кредитополучателя в колонката к активите и същата сума като негов баланс в колонката с пасивите. Кредитополучателят придобива баланс в банката си.

Банкови баланси без пари

Теоретично балансът значи, че притежателят му може да поиска съответната парична сума от банката си. Но тъй като банките създават тези баланси без да разполагат със съответните пари, то тези пари не съществуват. Спрямо всички създадени баланси банките имат съвсем малко пари, често между 2 и 5% от това, което те дължат на клиентите си.  

Така че банковият баланс не е пари. Той значи само признание от страна на банката, че ви дължи пари, дори ако те не съществуват. Така че не може да плащате с банковия си баланс. С помощта на платежно нареждане, кредитна карта или интернет плащания може само да поискате от банката си да осъществи плащането от ваше име.

Истинските пари

Банките придобиват истински пари, продавайки ценни книжа, например, ценни книжа на централната банка.

Последният ще впише сумата в сметката на банката в централната банка. Това е начинът по който истинските (официални) пари се появяват на бял свят.

При транзакцията банката се задължава да изкупи обратно бондовете на определена дата и по договорена по-висока цена. Разликата в цената представлява лихва. Заради това често казват, че банката заема парите от централната банка. Така че банките трябва постоянно да продават и купуват обратно ценни книжа, за да разполагат с истински пари.

И така истинските пари се образуват като цифри в сметките в централната банка. Банките също могат да изтеглят истинските пари под формата на банкноти. Централната банка е единствената, която има правото да ги печата.

Истинските пари се използват за междубанкови плащания и предоставянето на банкноти на клиентите, когато те ги поискат. Въпрос на  наличност.

Междубанкови плащания

Когато кредитополучателят харчи баланса си в банка А и купува кола от притежател на сметка в банка В, банка А трябва да изплати сумата на банка В и трябва да го направи с истински пари, тъй като банките не приемат балансите едни на други като средство за разплащане. Поради това плащането се извършва чрез трансфер в централната банка, където банките имат свои сметки с истински пари.

На практика повечето плащания между банките не се изпълняват в реалност. Входящите и изходящи плащания просто взаимно се покриват.

В края на деня само малката останала разлика наистина се трансферира. По такъв начин с помощта на съвсем малко пари банките съумяват да извършват огромен обем плащания.

Обърнете внимание, че адресатите на платежните ни нареждания никога не получават никакво плащане. Вместо това те получават баланс в собствената си банка, с други думи – разписка върху празен въздух.

Финансиране на заеми

Банкерите обичат да твърдят, че финансирането на всеки заем е свързано с разходи, защото те трябва да плащат пари на други банки.

В реалност всички банки предоставят кредити постоянно и съответните входящи и изходящи плащания също в по-голямата си част се нулират взаимно.

Ето пример с три банки:

Да предположим, че има 3 банки, които съответно обслужват 20%, 30% и 50% от населението. Приемаме, че и трите имат един и същи тип клиенти с аналогични кредитни и разходни нужди. По таблицата се вижда, че всички плащания, които банките трябва да осъществят в момента, в който кредитополучателите харчат кредита си, се нивелира чрез получаването на тези плащания.

image

Кредитополучателите в първата банка харчат 20% от заемите си с клиенти на собствената им банка, 30% с клиенти на Банка „30%” и 50% с клиенти на Банка „50%”. И така нататък. Ако съберем всички суми от заемите накуп, ще видим, че всяка банка е получила толкова, колкото е създала. Хоп! 100 милиона евро, създадени като баланси в банковите сметки без да е нужен даже от цент истински пари.

Разбира се със създаването на 100 милиона чрез нови заеми, би било чисто съвпадение ако финансовите нужди на всяка отделна банка можеше да се покрият до последния цент. Но има и друго:

Предоставянето на нови заеми най-често предполага изплащането на старите заеми. Кредитополучателят трябва да се погрижи за това изплащаната сума да пристигне в сметката му навреме. В този момент банката получава парите от това изплащане, за което банката повече няма никакви платежни задължения. Парите отиват в касата на банката, която от своя страна ще намали дълга и баланса на длъжника. Създаденият баланс отново изчезва.

Докато отделната банка просто замества изплащаните заеми с нови, тя винаги може да изплати сумата на всеки заем на друга банка, в случай че той не е нулиран от входящите плащания.

Когато банките растат, на тях им се налага да увеличават наличните си резерви. В този случай става въпрос за нещо от рода на около 2 цента върху всяко „заемно евро”, в зависимост от изискваните налични резерви в този момент.

Банкови регулации

Банките имат договорени определени правила по изисквания капитал. Всяка банка трябва да има определен минимален капитал по отношение на непогасените кредити. (Обикновено това е около 5%). Централната банка също може да наложи минимален наличен резерв. Като цяло тези правила допринасят за поддържането на ръста на банките в стабилни граници, минимизирането на рисковете отделни банки да не могат да изпълнят платежните си задължения заради прекалено много отпуснати кредити. Във всички останали случаи тези правила не гарантират на клиентите почти нищо.  

„Паричният” ръст

Банките имат естествена тенденция за ръст. За отделния банков директор това означава всяка година да показва все по-високи резултати. За да се постигне ръст не само трябва изплащаните заеми да се заменят с нови, но и да се отпускат допълнителни кредити.

Заемополучателите трябва да се погрижат за това да смогнат да заработят и изплатят заетите суми. Проблемът е, че не всички взети назаем количества остават в обръщение. Значителна част се закотвя в спестовните сметки.

Тук те засядат и не могат да бъдат заработени от кредитополучателите. Все по-голям брой кредитополучатели ще трябва да заработят сумите, с които да изплатят дълга си, от балансите, които все още са в обръщение, които пък от своя страна трябва да бъдат заработени от първоначалните кредитополучатели. Банките решават този проблем като компенсират оттока в спестовните сметки с помощта на отпускането на още повече нови заеми. (Заради което невежите икономисти си мислят, че спестяванията също биват отпускани като кредити).

Инфлация

Отделният банкер не се мъчи с въпроса дали неговия „паричен” ръст също води и до по-висока икономическа активност или не. До появата на еврото централните банки бяха тези, които оказваха влияние върху лихвените ставки и ускоряването или забавянето на кредитирането по такъв начин, че инфлацията да се удържа в стабилни рамки без да преминава в хиперинфлация.

Освен всичко останало инфлацията предизвиква понижение на стойността на всяка единица пари, съответно и основната сума, която кредитополучателят трябва да изплати. Когато лихвата е 6%, а инфлацията е 2%, това може да се сравни с понижение на лихвеното бреме с 1/3. По такъв начин банките избягват несъстоятелните плащания, които биха възникнали ако лихвените ставки бяха между 4 и 6%, с други думи, по-голямата част от тях.

Така че за банките понижаването на инфлацията означава непосредствена опасност от стремителен ръст на несъстоятелните платци.

image

Над 35% лихви

Лихвата също в крайна сметка ще трябва да бъде изплатена от „парите”, които все още се намират в обръщение, при продажбата на стоки и услуги. Хелмут Кройц пресмята въз основа на немската статистика, че над 35% от всичко, което плащаме, представлява лихва. [3]

Векът на „паричния” ръст

Частните банки трябва постоянно да растат и да предизвикват инфлация, за да не рухнат.

image

Пример за инфлацията в Холандия от 1800г. насам.
1 гулден през 1800г. = 1000 гулдена през 1995г.

 

Международните споразумения са способни да спънат ръста на „парите” като например Бретън Уудските споразумения от 1944, в които страните се договарят да поддържат обменните си курсове привързани към долара. В крайна сметка през 1971 самите САЩ не смогват да изпълнят задълженията си по златните резерви поради високите разходи във виетнамската война и затова свалят ограниченията върху долара.

Впоследствие седемдесетте са белязани от огромна „парична” експанзия с високи лихвени ставки. Проблем за банките вече не е Бретън Уудс, а това как да намерят изгодни кредитополучатели, тъй като лека по лека всички подходящи кредитополучатели вече и без това се оказват затрупани с дългове.

През 1970 Пиер Вернер (банкер и Премиер на Люксембург, както и участник в Бретън Уудската конференция) представя първия проект на общата европейска валута, която би могла с един замах да разшири значително работната зона на банките.

На новата валута ѝ било нужно време, а банките го нямали. Затова и бива измислен план, който да убеди правителствата на страните от G10 повече да не заемат „без лихва” от централните си банки, а да го правят срещу лихва от частните институции.

От 1974 година насам публичните дългове растат лавинообразно заради ефекта на лихвите върху лихвите. [4] За пример – само в Холандия по такъв начин банките получават безплатна манна небесна в размер на стотици милиарди евро и този процес продължава до ден днешен.

Това напълно разрушава основите на обществото. Обществената инфраструктура и услуги се налага да бъдат приватизирани (което даде на банките нови надеждни кредитополучатели), а устойчивата вълна бюджетни орязвания доведе до постепенно разрушение на обществените услуги и придобивки и до комерсиализиране на здравеопазването.

Частните банки трябва да продължават да растат, дори когато затъваме в дългове, не можем повече да плащаме лихвите, а икономиката повече не се нуждае от допълнителни пари. Регулирането на банките, безплатната манна в размер на стотици милиарди евро и създаването на еврозоната начело с банката ЕСМ не променят абсолютно нищо.

image

Ръстовият синдром на частните банки може да се сравни с унищожителен тумор. За всяка криза може да се намерят мотиви, но структурната причина се крие в основата на самата система.

Почти всичко това, което е крайно важно за нормалното развитие на обществото, днес е разбито на парчета.

 

Източници:

 [1] Вижте още: Вън от еврото, а след това? http://www.courtfool.info/en_Out_of_the_euro.htm

[2] Money creation in the modern economy
By Michael McLeay, Amar Radia and Ryland Thomas of the Bank’s Monetary Analysis Directorate.
Website: Bank of England;
zoekterm: Prereleasemoneycreation.pdf
kopie: Prereleasemoneycreation.pdf

[3] Helmut Creutz & http://www.vlado-do.de/ money/index.php.de

[4] Ellen Brown:  A tale of two monetary systems http://www.courtfool.info/en_A_tale_of_two_monetary_systems.htm

http://www.ukpublicspending.co.uk/debt_history

https://fr.wikipedia.org/wiki/Dette_publique_de_la_Belgique

http://www.depatriot.nl/artikel.php?sysnr_blog=6&titel=Staatsschuld%20Nederland

 

 

 

 

 


 



 

 

 

 

 




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: worldissue
Категория: Политика
Прочетен: 3205705
Постинги: 1118
Коментари: 1737
Гласове: 1754
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031