2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
e-vestnik.bg / 12.02.2011
Замислих се защо е толкова трудно да се обяснява на моите сънародници случващото се в света. Вярно е, че аз съм се променил доста (смея да твърдя – в положителна посока), но нали и България се променя? Или може би не се променя достатъчно? Или може би страната се променя, но въпреки липсата на промяна в бита и душевността на българите?
Има няколко много характерни неща, които различават западните/другите цивилизации от българската. Не съм убеден дали ще изброя всички, както не съм и убеден, че мога да ги степенувам по важност, но нека опитаме (и да ме прощава Кирил Христов, но не мога да стигна до неговото “Ад в рая” – все още):
- У нас липсва връзка между труд и заплащане – нашенецът пита “Колко ти плащат”, а не “Колко изработваш”. Той не може да разбере каква е връзката между труда и заплащането, защото при комунизма само частниците – при това на черно – успяваха да изработят парите си, а другите си ги получаваха.
- Да не говорим за това, че изобщо не му е работа да знае колко изработват хората, а по-скоро трябва да се интересува от това не дали той получава колкото другия, а дали работи достатъчно добре, за да получава още повече.
- Нашенецът не се усмихва. Преди няколко седмици бях в бТВ – дори на водещите им направи впечатление и Анна Цолова ми направи забележка “Много се усмихваш”. Вижте момента във видеото на сайта им.
- Нашенецът обича да си прави дебелашки шеги с другите. За да се засмее доволно, шегите трябва да имат и сексуален подтекст, от който да става ясно, че българките са най-красивите, а българите – най-надарените мъже. Но не на света, а на Балканския полуостров, защото светът е голям, а Балканите си ги знаем.
- Нашенецът предпочита да ходи намръщен по улицата, а на въпроса “Как си?” да отговаря “Горе-долу”. Което, разбира се е лъжа – все някой е горе, а друг – малко по-надолу.
- Нашенецът отговаря на въпроса “Какво правиш?” с “Нищо”. Е, като не прави нищо, защо иска нещо (хубаво) да се случва?
- Нашенецът инстинктивно мрази онези, които са успели повече от него. Той не се сравнява с тях по способности, а на принципа “откъде накъде той ще е по-успял от мен” слага себе си на едно ниво с всеки друг. През 1999 г., когато пуснах своя първи блог (когато още нямаше дума “блог”), Митко Ганчев написа едно мнение, което – за съжаление! – не само все още е актуално, но има шансове да остане актуално за вечни времена, защото то се отнася до психиката на българина и преди не само векове, а дори хилядолетия :)
- Нашенецът произлиза от малък, но много силно комплексиран народ. Комплексите идват от “славното” минало, което не е подплатено с нищо в днешно време.
- Нашенецът предпочита да живее в историята, отколкото в настоящето. В един разговор на тема “защо сме на това дередже” винаги ще се намерят хора, които да напомнят за турското робство, за комунизма, изобщо – за историята. Но никой няма да иска да каже защо не прави нещо, за да се промени настоящето. Всички велики моменти на нашенеца са в миналото. Всички тегла – в настоящето.
- Нашенецът по никакъв начин не може да приеме, че друг нашенец е по-кадърен, по-умен, по-работлив. Ако той чуе похвала от чужденец по адрес на някого, то реакцията е “Кой, бе? Този ли е по-добър? Аз го знам, бе! Нали братовчедка ми е била в един клас със сестра му!”
- Нашенецът не разбира живота в чужбина, особено на запад от Белград и на Изток от Истанбул. Но нашенецът никога няма да си го признае, защото той винаги има мнение за всичко, което мнение е единствено правилното, разбира се.
- Нашенецът предпочита да живее с клишета за чужденците, защото така се самоуспокоява, че “и при тях има проблеми”. Нашенецът отказва да разбере, че “техните” проблеми се решават, докато нашите се задълбочават.
- Нашенецът не вижда бъдеще за себе си или за децата си в България. Както навремето се казваше “Учи, мама, за да не работиш” (само се замислете над това пожелание!), сега се казва “Иди навън, за да успееш”.
- Нашенецът в чужбина престава да бъде нашенец и бързо се адаптира към новата среда, в която нашенските номера не минават. Учудващо лесно е да се спазват законите и правилата на обществото… когато има общество, което те кара да ги спазваш.
- Нашенецът иска държавата да му решава всичките проблеми. Същата тази държава, която той псува под път и над път, за какво ли не.
- Нашенецът иска да надхитри всички останали. Той отказва да разбере, че в желанието си да прецака околните, той прецаква най-много себе си.
- Нашенецът обича интригите и това особено си личи сред хората, които живеят у нас, но имат взимане-даване с чужденците. Погледнете отношенията ни с Европейския съюз и институциите на Съюза. Нашенецът все още си мисли за Брюксел като столицата на нещо, към което България не принадлежи. Колко често се чува – по медиите, на срещи във ведомства, институции, от политиците: “Какво ще кажат в Брюксел”.
- В отношенията си с ЕС нашенецът е като смутен гост, който е събул цървулите на входа; на чорапите си има дупки, през тях прозират немитите пети и пръсти… само за да разбере, че всъщност всички други са с обувки.
- Нашенецът не иска да си признае, че някога е носил бели чорапи (защото миналото е винаги славно, нали?). Това пак е израз на комплексарщина – да отказваш да признаваш верни факти.
- Нашенецът спори, но не защото мисли, че е прав, а защото е убеден, че другият не е прав.
- Нашенецът си подрежда дома, но продължава да не иска да има нищо общо с подреждането на общия дом – улица, квартал, град, държава.
- Нашенецът иска някой друг да дойде и да го оправи. Той иска да живее по-добре, но е нещастен, защото непрекъснато му казват, че това си зависи от него. Той не иска качеството на живота му да зависи от него, а от някой друг – цар, генерал, пъдар…
- Нашенецът се страхува да поема инициативата за дела, които изглеждат “глупави” в очите на другите нашенци. Той не знае, че най-доброто нещо е да правиш нови грешки и затова предпочита да повтаря същите стари грешки.
- Нашенецът предпочита да гледа сеир, вместо да участва в него.
- Нашенецът усеща, че “западняците” го гледат с недоумение, но вместо да се амбицира, се дразни и с думите “Ще им покажа аз на тях!” той се затваря в себе си и гледа сърдито към тях с мисълта “аз ги спасих от турците през XIV век, а те не са ми достатъчно благодарни…”
- Нашенецът се сърди, когато някой прави обобщения за него. Той в винаги готов да се оправдае с думите “Аз не съм като тях”.
Този списък може да продължи още – предполагам, че ФБ-приятелите ще го разширят, както предполагам, че много от тях няма да се съгласят с написаното. Но аз не пиша така, че да се харесвам на 100 % от читателите. Дори и не се стремя към половината от читателите. Аз пиша, защото знам – там някъде, по света, има мои сънародници, които не са “такива”. Които работят, мислят, творят, мечтаят и сбъдват мечтите си. Защото те са част от нормалния живот.
Хора, които се усмихват, а не се надсмиват. Хора, които са щастливи, защото някой друг е направил нещо хубаво. За тези хора аз съм готов на всичко – защото без тях светът не просто няма да е същият, а ще е много по-тъжно място за живеене.
Аз искам всеки нашенец да има възможност да поживее по-дълго време сред нормални хора, в нормални общества. Искам онези нашенци, които са кадърни, да успяват още повече. Искам онези читави хора, които по една или друга причина са в България, да успеят да наложат нормалните правила на поведение в обществото. Искам хората силно да обичат, а не силно да мразят.
Да, знам, че много искам, но като си помисля – наистина ли толкова много искам? Или просто нашенецът е свикнал да се задоволява с малкото, защото не полага никакви грижи, за да го постигне.
Аз не съм намерил своето спасение, като съм отишъл да живея в чужбина. С Митко Ганчев в продължение на 15 години работихме това, което искахме – направихме фирма, започнахме от нула, докарахме на десетки хиляди души Интернет достъп, участвахме в някои от най-интересните моменти от развитието на страната. Сега продължаваме – всеки по своя път, но и заедно, в “Интернет общество – България” да се радваме на живота.
Защото – за разлика от Никола Вапцаров – аз не се гледам с живота под вежди и строго. Тази борба с живота не носи нищо добро. В живота ние трябва да се обичаме, да се подпомагаме един друг, да насърчаваме предприемчивите… а строго трябва да гледаме към онези, които искат да ни излъжат, да ни прецакат, да ни “минат”.
Трябва да разберем и приемем факта, че светът се движи напред и нагоре, а не назад и надолу – както ни се струва, като гледаме нашето дередже.
И да се стремим към истинско щастие, а не към простото очакване на смъртта в комфортна обстановка.
Да се усмихваме, но не когато ни е смешно, а когато искаме да подкрепим – някой до нас или дори нас самите. Защото една приятелска дума и подадена ръка са важни за онзи, който ги получава, но още по-важни за онзи, който ги дава.
Виж още текстове в блога на Вени Марковски
Тагове:
Андреа: Наскоро с Кубрат заснехме страхо...
Андреа: Наскоро с Кубрат заснехме страхо...