Въпреки че 90-те години на миналия век са вече зад гърба ни и повечето хора навярно вече са позабравили кървавата драма, която разтресе Балканите, мисля че тази статия, преведена от мен, ще бъде полезна за тези, които се питат какво все пак подпали огъня на гражданската война и хаоса, довели до краха на Югославия, и каква беше причината НАТО, дирижирана от САЩ, да стовари военната си мощ върху Сърбия.

Макар и в сбит вариант статията описва основните причини довели до това нещастие. Много от тези, които ще прочетат долните редове може и да не повярват на написаното, но това не значи че основната част от доводите на автора не са верни. Особено ако ги сравнят с това, с което прозападните телевизии заливаха аудиторията си в онези дни.

Статията е написана от Александър Тарасов през 1999 година. Оригиналът й е на руски език.

saint-juste.narod.ru/yugo.htm
www.knukim-edu.kiev.ua/index.php


Икономическите причини за Югославската война   

Двете подред Югославски войни, които преминаха пред очите ни през 90-те години, демонстрираха на всички грозната роля на медиите, които в югославския конфликт заемаха ролята на основно оръдие за оглупяване на обществеността. Когато медиите провъзгласяват като виновник за войната един-двама души (няма значение, Клинтън или Моника, както правят нашите „патриоти” или Милошевич, както западните медии и неолибералите ни) – те принизяват зрителите и читателите до нивото на развитие на неграмотен и подтиснат руски селянин от началото на XIХ в, вярващ, че Наполеон е въплъщението на Антихриста. 

Срамно е, че журналистите на прага на XXI век се опитват да внушат на аудиторията, че най-мощната военна машина на планетата – НАТО – може да быде задействана само за да бъде наказан един-единствен човек – Милошевич и че на Запад всички до толкова са се разучили да броят парите, че за да бъде наказан само един човек са готови да хвърлят на вятъра десетки милиарди долари. Срам е някои журналисти, внушаващи на аудиторията, че Милошевич е „диктатор” и „фашист”, въпреки че Милошевич беше избран на всеобщи избор и в условията на „фашистката му диктатура” преди 8* години 20 хиляди опозиционери, устройвайки стрелба, се опитваха да щурмуват сградата на държавното радио, парламента и МВР – а „фашистът” Милошевич дори никого не осъди, а тези, които бяха задържани, бяха пуснати по-късно! А само преди 4* години пред погледа на „фашиста” Милошевич опозицията в Белград устройваше безкрайни митинги, като всичко свърши с това, че единия от лидерите на опозицията беше поканен в правителството! Истинският фашист отдавна да беше вкарал демонстрантите в концлагер, а някого щеше и да разстреля за назидание, опирайки ги до стената (Пиночет например направи точно така, но Пиночет, ако се вярва на журналистите, не е фашист, а борец за демокрация).   

В крайна сметка причините за Югославските войни, както обикновено, са икономически. Всички грамотни специалисти знаят това.

МВФ като детонатор на Югославия

Реалният инициатор на югославските войни се явява Международния Валутен Фонд (МВФ). По някаква причина се смята, че МВФ е някакво божество, всезнаещо, никога не допускащо грешки, въпреки че доказателства на обратното твърдение има колкото искаш. Например програмата за „икономическо оздравяване”, която МВФ налага на Руанда, довела икономиката й до банкрут и война между племената тутси и хуту, довела до над милион жертви. Провеждащата се под ръководството на МВФ „салинастройка” доведе до знаменития финансов крах, а за ликвидацията на последствията от него за последните 5 години в Мексико се наложи да се „налеят” 92 милиарда долара. Индонезия от 1992г добросъвестно пренастройваше икономиката си по рецептата на МВФ, а до какво доведе тя, видяха всички. Още по-рано по абсолютно аналогичен път се развиваха събитията в Бразилия, където последното военно правителство, безропотно изпълняващо всички указания на МВФ, доведе икономиката до задънена улица и загуби властта си.

Югославия беше първата страна от „източния блок”, която започна да преобразува икономикана си по рецептата на МВФ (още от 1980г.) Именно МВФ поиска от югославското ръководство да се откаже от „социалистическите планове” на изравняване на икономическото развитие на всички региони на страната, което лишава традиционно изостаналото Косово от огромни държавни дотации и дава възможност на ходжаистката тогава Албания да използва недоволството на местното население от „новата икономическа политика” за създаване в Косово на албанско сталинистко движение. Първата косовска криза избухва през 1981г, когато сталинисткото движени започва терор срещу неалбанците и провокира улични сблъсъци. Загиват 30 души, 20 000 сърби, черногорци и евреи бягат от Косово.

Към 1984-та югославската държавна сигурност разгромява 3 нелегални сталинистки „компартии” в Косово, плюс нелегална ходжаистка организация „Път към свободата”. Всичко това струва на югославската хазна сума равна на 70% от заемите, получени от МВФ. Още почти 25% отиват за заплащане на експертите от МВФ! Всичко свършва с това, че през 1986г МВФ установява над икономиката на Югославия пълен контрол. Отказът от „изравняването” предизвиква вече недоволство и в самата Сърбия, тъй като затвърдява изоставането на републиката от Хърватска и Словения – най-развитите промишлено. Така МВФ възродява в Югославия сръбския национализъм (с които Тито, хърватин по националност, се бори безжалостно, дори изселва сърби от другите републики). И именно по препоръките на МВФ Милошевич отговаря на новия изблик на насилие в Косово през 1989-1990г с приемането на поправки в конституцията, които орязват правата на автономните региони в сравнение с републиките: без това се оказва просто невъзможно да се провежда икономическата политика на МВФ – ръководството на Косово директно заявява, че такава политика противоречи на югославската конституция.

По настояване на МВФ югославското правителство приема през 1989г закон за приватизацията. Както става ясно след 2 години, приватизация е била задължително условие по „доктрината Ноу-Хау”, жизнеспособността на която МВФ изпробва върху Югославия.

«Доктрината Ноу – Хау»

«Доктрината Ноу-Хау» е разработена през 1982г поставяйки пред себе си целта да „ликвидира икономическата и военна мощ на многонационалните държави от източния блок”.

Доктрина предвиждала: внедряването на пазарни механизми, провеждане на приватизация и отваряне на икономиката на тези страни за западния капитал под контрола и при условията, поставени от МВФ, като едновременно се запази технологичното им изоставане от водещите западни страни. По мнението на разработчиците на „доктрината”, това е трябвало да предизвика (на стадии):      

В политиката: а) прераждане или ликвидация на управляващите компартии б) възникване в резултат на това идеологически вакуум, в) перманентена правителствена криза;

В обществения живот: а) дезинтеграция на обществото на основата на пазарния егоизъм на населението (разпадане на обществото на противоборстващи слоеве, групи, кръгове, фракции), б) възникване на етнически, териториални, кланови и социални конфликти с перспектива да се милитаризират;

В икономиката а) нарастване на инфлацията, б) промишлен спад и технологичен регрес, и накрая в) необратимо подкопаване на промишлеността и самоотбраната.

В прекия смисъл на думата „многонационалните държави от източния блок” бяха само три: Югославия, СССР и КНР. В Югославия „доктрината Ноу-Хау” сработи блестящо, което говори за изключително високия професионализъм на разработилите доктрината. Социалистическата Федеративна Република Югославия се срина, подкопана от „пазарния егоизъм”. Но със Сърбия възникват проблеми.

«Отварянето» на Сърбия с военни методи

Законът за приватизацията бива приет в СФРЮ през 1989г, но западният капитал той не удовлетворява, тъй като практически елиминира всички възможни опити на западните банки и компании да вземат под контрол икономиката на Югославия. Затова се наложи и разбиването на Федерацията. В бившите югославски републики приватизацията започва на основата на нови, републикански закони. В Хърватска и Словения тези закони напълно удовлетворяват Запада. Основният претендент за абсорбиране на хърватската и словенска икономики бива германския капитал – и днес практически цялата икономика на Хърватска и Словения (пряко или косвено) се контролира от капитала на ФРГ. При това германските концерни навсякъде, купувайки хърватските предприятия, ги затварят, запазвайки по този начин работните места в еднопрофилните собствено немски предприятия – по този начин изкуствено завишавайки цените на стоките на споменатите предприятия на международните пазари. Така си и стоят из цяла Хърватска затворени заводи – отдавна разграбени и разглобени от местното население, останало без работа.

Но сръбският републикански закон за приватизацията от 1991г съдържал гаранции срещу подобно развитие на нещата. Според закона, ориентиран към създаването в Сърбия на „народен капитализъм”, западният капитал би могъл да разчита само на 10% от капитала на приватизираното предприятие. Западните корпорации остават недоволни от тези обстоятелства, но формални претенции към закона не могли да предявят, тъй като външно той удовлетворява всички условия на МВФ: основното число икономически субекти на Сърбия се превръщат в частни (акционерни дружества).

Това че в Сърбия се приема именно такъв закон, а не друг, зависело не от Милошевич. Повечето предприятия в СФРЮ били предприятия с колективна форма на собственост (собственост на трудовите колективи). Именно тези собственици (трудовите колективи) и възразяват срещу други варианти на приватизация. Те постигат това, че колективните им предприятия се превръщат в АД (акц. дружества), в които трудовите колективи стават собственици на акциите. Фактически се променя формата на собственост, но не и същността. Югославските работници излизат твърдо срещу превръщането на предприятията си в класически частни, тъй като на практика Югославия винаги е живяла по законите на пазара и работниците са знаели, че първото, което ще направи новия частен собственик е да съкрати работните места, да отреже от заплатите и социалното обезпечаване (това, което всъщност се случва в Хърватска и Словения).  

Освен това югославските работници си извоюват и това, че в закона да бъде фиксиран принципа на доброволен процес на приватизация (т.е. държавата да може принудително да приватизира само онези колективни предприятия, които се оказват в положение на банкрут).

В резултат, към 1997г дяла на капитала на частните предприятия в сръбската икономика съставлява едва...4%! Западните корпорации не получават практически нищо, въпреки че, разбира се, западният капитал е несравнимо по-мощен от сръбския.

Междувременно съществуват сектори от сръбската икономика, за които отдавна мечтае западния, в частност, германския и американски капитал. Това например е целият комплекс на сръбската медна промишленост. Медта днес е най-необходимата суровина за бързо развиващата се електронна промишленост на ФРГ. За германските концерни сръбската мед (взимайки предвид смехотворните транспортни разходи и възможността да плаща на сръбските работници много низка заплата) – това „златно дъно”, позволяващо едновременно доходите да бъдат увеличени с 520-550%! Но сръбското законодателство не позволявало на германския капитал да завладее сръбската медна промишленост.

Друг пример. В Косово са разположени най-големите в Европа (а по мнението на някои специалисти и в Евразия изобщо) разузнати запаси от висококачествена каменна руда. Те не се разработват, тъй като това е икономически нерентабилно при положение, че в Европа постъпва евтини руски нефт и газ. Но ако този нефтогазов поток изведнъж свърши, този който владее Косово, ще диктува правилата на играта в цялата европейска енергетика. По днешното законодателство западният капитал не може да изкупува недра на територията на Сърбия – недрата не се явяват обект на приватизация (така както е и положението и с естествените монополи).

Единственият изход за западните монополи е да се смени властта в Сърбия. По законен път това не можа да се случи – сърбите гласуваха на изборите си за Социалистическата партия. В немалка степен, гласувайки за социалистите, сърбите гласуваха за онзи проект на трансформация на собствеността, при който трудовите колективи под една или друга форма (в колективна или в акционерна) оставали при собствениците на своите предприятия. Тоест Милошевич тук няма никаква роля. Сам по себе си Милошевич е типичен партократ, на каквито се нагледахме и в нашата страна. Лично Милошевич, до колкото може да се съди, няма нищо против приватизация, която би устроила Запада (семейството на Милошевич е семейство на милионери, частни собственици). Но той е принуден да се придържа към официалната партийна линия по въпроса на собствеността, а Социалистическата партия не може да се откаже от тази линия, без да рискува да загуби мнозинството от членовете си и поддръжката на електората си – работниците на колективните предприятия. Неслучайно в знаменитите протести в Белград преди няколко години участваха основно студенти, дребни търговци и представители на хуманитарната интелигенция, но не и работници. Работниците знаеха, КАКВО те получиха по закона за приватизацията, а студентите и интелигенцията (журналистите на първо място), които не се явяват колективни собственици, наивно смятаха, че ако се смени властта – те всички ще станат милионери. Разбираема заблуда: у нас, помни се, че журналистите също се стремяха на някаква „воля” и прославяха „ваучеризацията” – а сега просят дотации от държавата и се оплакват от „социална незащитеност”.

Това което виждаме на Балканите са опитите да се „отвори” в полза на Запада икономиката на Югославия със силови методи. Това е чудовищен регрес на международните отношения: до нивото на средата на XIX в., когато Западът точно с такива методи „отваряше” за себе си Китай – посредством „опиумните войни”.

Отстраняването на конкурента

Съществува още една икономическа причина за югославските войни. Авиацията на САЩ, унищожавайки предприятията на югославската територия, не само разрушаваше това, което не беше позволено да се закупи от американския капитал, но и отстраняваше конкурентите си от този капитал. Само с това може да се обясни защо самолетите на НАТО толкова усърдно унищожаваха югославската цигарена промишленост. Югославския тютюн успешно конкурираше западната продукция в Източна Европа и (особено) в Средиземноморието. Сега този успешен конкурент е отстранен.

Малко хора у нас знаят, че още през 80-те години югославската лека кола „юго” беше невероятно популярна в Щатите. „Юго” имаше репутацията на изключително надеждна и икономична машина, струваща – по американските мерки – същински стотинки (СФРЮ, заинтересувана от западната валута, продаваше „юго” в САЩ по цени по-ниски отколкото в самата Югославия). Американците се нареждали в километрични опашки, за да си купят „юго”! Автомобилното лоби в САЩ изпаднало в състояние на истерика: „юго”, заедно с японските коли се считало за основната заплаха пред американската автомобилна промишленост. Дилърът на „юго” в САЩ – фирмата „Глобал мотърс”, принадлежаща на югославския завод „Црвена застава”, ставал все по-богат и се развивал с бясно темпо, водещите представители на американския истаблишмънт смятали за чест да си сътрудничат с „Глобал мотърс”. Самият Лоурънс Игълбергер (станал по-късно държавен секретар при президента Буш) бил част от управата на „Глобал мотърс”! Веднага след въвеждането на санкции срещу Югославия, „юго” изчезнала от американския пазар, а грандиозните сметки на „Глобал мотърс” били замразени. Американското автомобилно лоби не успявайки да изтласка югославските конкуренти с икономически методи, ги изтласкало с политически. Сега, когато заводите произвеждащи „юго” били разрушени, победата станала окончателна. Заедно с това американските автомобилни компании показателно наказали собствения си потребител заради „недостатъчния му патриотизъм”: къде сега американските собственици на „юго” биха намерили резервни части за своите евтини и икономични коли?

Още един пример. Основния дял доходи в хазната на СФРЮ се падаше на износа на оръжие. Основните купувачи на югославско оръжие били: Ирак, Либия, Иран, Судан, Етиопия, Алжир, Сомалия, Уганда, Китай. Не е трудно да се сети човек, че САЩ дори само изхождайки от политически интереси са били заинтересовани в унищожаването на югославския военнопромишлен комплекс. Работата е там, че от оръжейните пазари югославските продавачи на въоръжение е било практически невъзможно да бъдат изтласкани: югославското оръжие било с много високо качество (югославяните произвеждали оръжие на основата на сложни западни – включително американски – технологии, закупувайки лицензи), а цената му била ниска – Югославия продавала оръжие в твърда валута, а заплатите в югославския военен комплекс се плащали в бързо обезценяващите се динари. Днес югославското военно производство, бомбардирано от авиацията на НАТО, не съществува. САЩ отрязват така доставчиците на оръжие на много от противниците си на международната арена, освен това по този начин отвориха нови пазари за своите оръжейни търговци.                        

Умеят да обичат те единствено покорните

Разбира се западните корпорации не могат директно да кажат: ние водим войната в Югославия заради свръхпечалбите си. затова ни разказват приказки за „фашиста” Милошевич – въпреки че не Милошевич, а „добрият” президент на Хърватска Ф. Туджман се прослави с думите „слава богу, че жена ми не е сръбкиня или еврейка” и „трябва да сме благодарни на богатирите усташи (т.е. хърватските фашисти от времето на Втората Световна война) за това, че са направили Хърватска република хърватска – без цигани и евреи”.

Затова Западът така благоволи пред Вук Драшкович, обещаващ да проведе „истинска приватизация” – въпреки че на Запад, разбира се знаят, че Драшкович е сръбски националист и с нищо не е по-добър от Шешел, същия поддръжник на «Велика Сърбия» (и единствената разлика е в това, че Драшкович е прозападен сръбски националист, а Шешел – антизападен).

Затова на Запад обичат и президента на Черна Гора Мило Джуканович: в Черна Гора приватизацията носи съвсем различен характер, не като в Сърбия. В Черна Гора колективните предприятия са насилствено опразнени, а цялата собственост е заграбена от тесен кръг от държавната номенклатура (формално – чрез няколко фонда, брокерски и консултантски фирми). Всичко това, между другото, води икономиката в задънена улица и затова сега в Черна Гора действа вече следващия, втори план на приватизацията, напълно изкопиран от „ваучеризацията” на Чубайс (руски премиер от средата на 90-те; бел. прев.). Очевидно „ваучеризацията” на Черна Гора се провежда предвид печалния руски опит и следователно, черногорското ръководство съзнателно си поставя целта да създаде в републиката криминално-бюрократичен капитализъм ала Гайдар и Чубайс. Западния капитал това го устройва, тъй като още през 1998г черногорското ръководство заяви готовност да продаде на западните концерни контролния пакет акции на 6-те най-големи черногорски компании за смехотворната сума от 1 милиард долара. Вече даже е известно коя западна компания кое от черногорските предприятия ще закупи (например, нефтопреработващия завод „Югопетрол” в Котар, алуминиевия комбинат в Подгорица и др.). Именно затова западната авиация не хвърляше бомби върху тези предприятия (по същия начин, между другото, както не бяха разрушени предприятията от медната промишленост в самата Сърбия!).

Съвършенно е очевидно, че приватизацията по модела на Чубайс, справедливо наречена „грабителска”, не може да бъде грабителска в Русия и не-грабителска в Черна Гора. Разбира се, на Запад това го разбират. Но когато става въпрос за свръхпечалби, за такива „дреболии” естествено се забравя. Не случайно САЩ пряко заявиха, че са отделили 15 млн. долара за свалянето на Милошевич – законно избрания президент на суверена държава.

Остава да чакаме, кога Милошевич ще бъде свален и да видим, какви ще са настроенията в Югославия след това, след няколко години. Аз имам познати в Украйна, които много се радваха, че Съветския Съюз се разпадна, че се „освободиха” от властта на „московците”, които „окрадваха Украйна” и че мечтаеха да се присъединят към НАТО. Ето вече пет години те дружно псуват „независимостта” си, трогателно обичат „московците” и мразят НАТО. 

*Статията е публикувана на 6 август 1999г