Ростислав Ищенко
РИА

Коя част на Европа е по-близко до Русия

Ясно е, че с такава „нова Европа” Русия нямаше, няма и не може да достигне съгласие. Тези страни живеят от подаянията (политкоректно наричани „кредити”), следователно, нямат собствени икономически интереси. Подаянията им се гарантират дотогава, докато те покорно следват курса, който определя външната политика на САЩ. Следователно и политическата им самостоятелност е невъзможна.

Със "старата Европа" е по-сложна. Дълго време тя също бе удовлетворена от американското доминиране. Необременителния отказ от собствената външна политика бе обезпечаван от американския военно-политически чадър. При това САЩ подобно на тигър с чакалите редовно делеше с европейците плячката си и даже Изт. Европа бе дадена в колониално робство на "староевропейците" в замяна на военно-политическото си доминиране.

Обаче, като се започне с кризата от 2008-а, вече явно – а всъщност много по-рано – САЩ все повече слабееха и накрая станаха просто неспособни да носят самостоятелно обременителните разходи по глобалното доминиране.

В началото те се опитваха да накарат Европа рязко да увеличи военните бюджети (срещайки съпротивлението именно на "староевропейците"). След това опитаха да прехвърлят на ЕС тежестта на обезпечаването на военното присъствие в отделните региони на планетата. Бързо се изясни, че европейските армии се развиваха изхождайки от това, че те само ще обезпечават работата на армията на САЩ, а самостоятелно не могат нищо (даже в Афганистан окупационния режим да поддържат не можаха).

В крайна сметка САЩ се претовариха в противостоенето с Русия, Китай и редица по-малки опоненти. Стана ясно, че те няма да удържат позицията си без ограбване на "старата Европа", което се случва по същата схема, по която "старата Европа" грабеше "новата".

В други времена ЕС просто щеше да премине под руския военно-политически чадър и с това щеше да свърши историята на американската хегемония. Но към 2010-та САЩ имаха три надеждни лоста, блокиращи европейската самостоятелност. Първо, послушните източноевропейски лимитрофи. Второ, ориентираната към Вашингтон брюкселска евробюрокрация, чиято дейност обективно противоречеше на националните интереси на страните-членки на ЕС, но пък напълно устройваше Щатите. Трета, израсналата да последните 25 години плеяда национални европейски политици, възпитани в духа на евро-атлантическата солидарност, всецяло приемаща концепцията на американското лидерство и висящи при това на въдицата на компромата.

В резултат всички опити на Русия да достигне до евро-елита с предложения, съответстващи на стратегическите интереси на Русия и ЕС, се оказаха безполезни. Европа бе насреща само до момента, в който САЩ не опъваха каишката.

Обаче в последните години, особено след началото на сирийската и украинска кризи авторитетът на САЩ бе няколко пъти сериозно подкопан, а концепцията на едноличното им доминиране разрушена от Русия, спокойно върнала Крим, въпреки истерията на Вашингтон и също толкова спокойно правеща това, което смята за нужно в Близкия Изток.

Задълбочаването на украинската и сирийска кризи (провал на западния блицкриг) не просто лишиха Европа от трофеите, с които тя разчиташе да покрие своите разходи, но и я поставиха на ръба на катастрофата (разоряващите я санкции против Русия и контра-санкциите, проблемите с украинския маршрут за транспортиране на енергоносители, потока бежанци от Близкия Изток, обилно омесен с терористи). А тук още и отчетливите планове на Вашингтон да лиши Европа от достъп както към близкоизточните, така и към руските енергоносители и да накара европейците да купуват газ и нефт от САЩ тройно по-скъпо.

Оста Париж-Берлин-Москва

Общо взето ЕС се оказа пред печален избор – да погине или да влезе в съюз с Русия. „Новата Европа” (освен все още съпротивляващата се Унгария) очаквано избра гибелта под патронажа на САЩ. „Старата” на ниво елити бе готова да последва „новата”. Но се оказа, че на консенсуса на проамериканските елити се противопоставя ширещото се движение на народните маси.

Във Франция и Германия, Гърция и Италия все по-голяма поскрепа на избирателите започват да получават дейци, настроени явно анти-американски и открито предлагащи ориентиране към Русия в качеството на алтернатива на „евро-атлантическата” солидарност.

В резултат ЕС се раздели на три части. Франко-германско ядро, към което гравитират Италия, Гърция, към които се стреми Унгария и хвърля око Испания. Този сегмент е готов към сътрудничество с Русия, но засега не вижда възможност да измени политиката си без да разруши ЕС.

Лимитрофната източноевропейска периферия, а също Скандинавия и Бенелюкс, ориентирани към САЩ и готови да умрат, но не и да изневерят на „евроатлантическата солидарност”.

И Великобритания, а също Дания, които, съдейки по всичко, загубиха надежда, че ЕС при всички случаи (която и концепция да победи) ще успее да се съхрани и полека готвещи позициите си за изход от разпадащата се структура.

Както виждаме само франко-германското ядро и ориентиращите се към него страни представляват интерес от гледна точка на перспективите на руската политика на европейското направление.

При това трябва да осъзнаем, че запазването на единството на ЕС вече е невъзможно, а ако то по чудо се съхрани, то изключително под американски протекторат и само на русофобски принципи. В същото време формирането на оста Париж-Берлин-Москва (зачитайки европейските държави, готови да се присъединят към такъв съюз) автоматично решава проблема с лимитрофите. Изт. Европа няма да има кой да я издържа (САЩ никога не са планирали да се нагърбват с тази „почетна” мисия), а значи тя така или иначе (за добро или лошо) преминава в сферата на влияние на новия блок.

По такъв начин, както много пъти в историята ни, ключа към Европа, а с него и ключа от прекратяването на глобалния конфликт се намират в Берлин и Париж. Разликата е в това, че по-рано ние идвахме да ги вземем в състава на полеви армии, а сега е необходимо да ги получим с политически и дипломатически средства.