Невидимия преход от операция „Гладио”* до „Гладио” 2.0 е най-добре илюстриран от членката на НАТО Турция, която играе главна роля сред другите натовски членове в разузнавателната „игра” на Запада заради многобройното си мюсюлманско население и стратегическото си положение, позволяващо да се блокира достъпа и влиянието на Русия в Средиземноморието и Близкия Изток. Турския клон на тайната операция Гладио на ЦРУ започва на 27 септември 1952, със създаването на Tactical Mobilization Group (STK) (службата за специални операции на турската армия), на който зелена светлина дава бригадния генерал Даниш Карабелен от Висшия съвет по нац. Безопасност на Турция. Карабелен е един от 16-те военни (включително Alparslan Tьrkeş), които биват изпратени в САЩ през 1948 за да преминат курс по специални бойни операции (убийства, атентати и др.). По време на обучението се няколко от тях биват директно вербувани от ЦРУ.

През 1965 същите хора формират ядрото на турския Департамент за специални операции, който заменя STK. През 1970-те този департамент е ръководен от генерал Kemal Yamak. Самият Ямак заявява, че САЩ отделят около 1млн. долара, за да въоръжат групата. Тази контролирана от ЦРУ организация в самата Турция се превръща в реално паралелно правителство или „правителство в сянка” и само благодарение на факта, че Ямак се обръща към тогавашния Премиер Bьlent Ecevit с молба за допълнително финансиране на операциите му, Еджевит разбира за съществуването на тези операции. Не желаейки да разкрива пред останалите министри, че Турция на практика е лишена от суверенитет, Еджевит предлага организацията да потърси помощ от Европа. Така Ямак се свързва с генерали от Обединеното Кралство и Франция, от които той получава положителен отклик.

През 1992 Департаментът за Спец. Операции бива преименуван в „Командване на специалните операции”, въпреки че той продължава да бъде до голяма степен контролиран от ЦРУ.

Наред с това пълно преобръщане на турската военна йерархия ЦРУ също така започват да спонсорират турската цивилна разузнавателна агенция ‘National Intelligence Organization‘ (Нац. Разузнавателна Агенция – НРА), в която те внедряват свои „къртици”, както бе признато през 1977 от бившия зам. Директор – и едновременно и агент на ЦРУ – Сабахаттин Савасман.

Инфилтрирайки турските цивилни и военни разузнавателни служби, ЦРУ след това се нацелва и към турския политически и социален живот. През 1960-те под надзора на САЩ един от гореспоменатите 16 военни, Алпарслан Тюркеш, основава „цивилната” Асоциация за борба с Комунизма и спонсорира крайнодясната National Movement Party (MHP). Партията на Нац. Движение изповядва фанатична пан-тюркска идеология, която се обявява за възвръщане на големи части от СССР под флага на възродена Турска империя. Тази идеология, разбира се, идеално се вписва в щатската идеология от времената на „студената война”, насочена спрямо СССР, а и самата ЦРУ е явно заинтересована в разпространението ѝ, макар че работата им е относително улеснена от това, че турците и кохортата им биват ентусиазирани поддръжници на Хитлер през Втората световна война,  правейки опити да подкопаят целостта на СССР под флага на пан-тюркизма.

Паравоенното крило на МНР (днес 3-та най-голяма политическа партия в Турция) се нарича „Сивите Вълци” the ‘Grey Wolves’. През 1960-те в Турция биват създадени над 100 лагера, където членовете им получават идеологическа и паравоенна подготовка от агенти на ЦРУ, включително бивш легионер на нацистката организация СС. Тази система става аналог на стотиците медресета, създадени с пари на ЦРУ за подготовката на джихадистки екстремисти в Афганистан и другаде. Често прикривайки се като „културни/спортни” организации, Сивите вълци в Турция извършват нападения и бомбени атентати срещу леви и либерални активисти, журналисти, съдии, кюрди и всички други, които биват възприемани като заплаха за щатския контрол над Турция. Загиват над 6000 души.

Работейки заедно с контролираната от щатското разузнаване НРА, Сивите вълци също участват в няколко преврата в Турция и поне в един опит за преврат зад граница, в Азербайджан през 1995. Именно след този преврат през 1995 в Азербайджан бива „отворен” за западния капитал и, по думите на разследващия журналист Greg Palast, се превръща в Република BP’ (нефтената компания British Petroleum). Сивите вълци се бият срещу руските войски в ролята на натовски протежета и в двете чеченски войни, 15 хил. „Сиви вълци” се бият на страната на Азербайджан в Нагорни Карабах (1988 – 94) срещу Армения (друга разпалена от САЩ война, целяща да провокира Русия).

Заради фанатичната си „пан-тюркистка” идеология Сивите вълци по-късно се оказват полезни на ЦРУ и на далечните граници на „турската империя”. В последните години Партията на Сивите вълци в Източен Туркестан проявява активност в западната китайска провинция Ксинян, заявявайки, че защитава малцинствената група на туркоезичните уйгури, някои от които очевидно са били подтиквани да станат последователи на „джихада”. На 1 март 2014 осем уйгури убиват 33 души на жп-станция в южния китайски град Кунмин. Извършителите носят със себе си с ръчно нарисуван флаг на Изт. Туркестан и заявяват, че са искали да заминат в чужбина, за да вземат участие в джихада, но нямайки документи, с които да напуснат Китай, те решили да извършат атентат на своя земя.

През юли тази година тайландските власти спират над 100 уйгури, искали да се включат в „ЦРУ-джихада” в Сирия (през Турция), и ги връщат обратно в Китай. Държ. Департамент на САЩ бива силно подразнен от този факт, всъщност толкова раздразнен, че през август в храм в Банкок се взривява бомба, убивайки 20 души, предимно етнически китайски летовници. Главният заподозрян в атентата избягва в Турция. Съучастник на атентатора бива арестуван и у него са намерени 11 турски паспорта. Заподозрени за бомбения атентат са Сивите вълци и се предполага, че това е отмъщение заради това, че тайландските власти депортират заподозрените в тероризъм уйгури в Китай, вместо да им позволят да продължат пътуването си към Турция и от там в Сирия.

На миролюбивия хуманитарен фронт щатското правителство хвърля всички сили в създаването и финансовата подкрепа (чрез организацията NED) на Световния уйгурски конгрес (2004), представляващ политически (не военен) инструмент, създаден специално за оказване на натиск върху китайското правителство.

Но атентатите в Кунмин и Банкок вероятно са дребни работи в сравнение с това, което може да последва. Затова и Русия се опитва да унищожи това създание още в зародиш в Сирия. И по тази причина Русия осъществи най-големите военни учения от времето на Студената война – 100 000 войници на територия от 6000 кв.км. в южна Русия – проведени през септември, дни преди Путин да започне да бомбардира терористите в Сирия, в които се отиграва сценария на “международна заплаха, идваща от центр. Азия”.

Появяват се достатъчно данни за това, че САЩ/НАТО провеждат мащабна операция по прехвърлянето на китайски уйгури от Ксинян до Турция , оттам в Сирия и после обратно, с цел разпространението на „джихада” и в западен Китай. Според Al Mayadeen, сателитен новинарски ресурс от Бейрут, изоставените селища в сев. Сирия наскоро започнаха да се запълват със семействата на мюсюлмански китайски уйгури. Тези уйгури, както се твърди в репортажа, влизат в страната заедно с децата и жените си, за да се бият редом с фронта Ал-Нусра (по-известен преди като Ал Кайда) и ИДИЛ/ДАЕШ срещу сирийското правителство. Наред с осигуряването на опитни бойци за последващото им прехвърляне обратно в Китай, нашествието на „тюркски” уйгури в сев. Сирия е най-вероятно опит на турските власти да населят региона с „тюрки” преди потенциалните „мирни преговори” относно възможния бъдещ разпад на Сирия.

Имайки предвид тези данни, нека да обърнем внимание на личността на човека, който се появява пред камерите непосредствено след свалянето на руския Су-24, същия човек, който твърдеше, че той и приятелите му са свалили и убили руския пилот, и също така отговорен за атаката срещу руския спасителен хеликоптер с помощта на произведена в Щатите противотанкова ракета, при което загива и руски морски пехотинец:

[Алпарслан Челик (със синята барета на фона на знамето на "Изт. Туркестан") заедно с други членове на радикалната турска групировка "Сивите вълци" в Сирия]

Името му е Алпарслан Челик; той стои на фона на знамето на „Източен Туркестан” и показва с ръка жеста, характерен за „Сивите вълци”. Той не е сириец, дори не е сирийски тюркоман; той е просто турчин, син на бивш кмет та източен турски град, който е и член на МНР.

[Знамето на "Изт. Туркестан", (Западен Китай)]
 

От казаното до тук възникват няколко (вероятно риторични) въпроса:

• Случайно ли е това, че членове на отдавнашна, спонсорирана от НАТО пан-тюркска паравоенна групировка с директни връзки с скорошните кървави атентати в Китай и Тайланд, в които се проследява и ролята на Турция, се оказват на правилното място в правилното време, за да убият руския пилот, който се катапултира?
• Случайно ли едва след няколко часа репортери на CNN и Fox News се оказват на мястото на събитието, за да интервюират този турски „Сив вълк” и да излъчват как той се хвали с убийството на руския пилот, което да доведе до влошаване на руско-турските отношения до точка, от която няма връщане назад?
• Просто съвпадение ли е, че за втори път през последните 18 месеца страна извън ЕС, граничеща с Русия, разваля отношенията си с нея поради инцидент със самолет (MH17, преди това) и получава обещание за влизане в ЕС?
• Може ли да е случайност това, че няколко дни преди турския премиер да отпътува планирано за Брюксел за да говори относно получаването на 3млрд. евро за справяне със сирийските бежанци и дългоочакваното приемане на Турция в „елитния” клуб на ЕС, някой сваля руски бомбардировач от територията на Турция, карайки турското правителство да го „поеме” и по такъв начин да развали отношенията си с Русия?

Предполагам, че не. Очевидно всеки трябва да избере на коя страна да застане, а някои хора се нуждаят и от малко подтикване.

*За операция "Гладио" може да намерите допълнителни материали в източника, от който взех статията

Коментари: 
вижте още: NATO’s Secret Armies in Europe – Interview with D. Ganser
Geopolitics of Empire: Mackinder’s Heartland Theory and the Containment of Russia
The Rise of Russia and the ‘End of the World’