До какво ще доведе имитацията на минските съглашения?

Ростислав Ишченко за новата политическа реалност в украинския конфликт

[…]

Но, повтарям, от гледна точка на развитието на ситуацията в Украйна работата съвсем не е в опита конституционно да се оформи системата на лична власт на Порошенко, на която за превръщането в монархия остава да се придаде само пожизненост и наследственост. В края на краищата не е достатъчно да си нарежеш пълномощия, трябва да имаш освен това и възможност да ги реализираш. А в това отношение за Порошенко положението съвсем не е розово. Диктаторът на Украйна вече година безуспешно опитващ да удави в кръв Донбас, става смешен и безпомощен сладкар когато малочислена банда на „Десния сектор” (по-малко от 30-на души) устройва престрелка с милицията в Мукачево. Властта справедливо нарича бандитите бандити и веднага започва да преговаря с тях, за да замаже конфликта по най-безболезнения начин. А това значи, че колкото и пълномощия да вписваш в Конституцията, Порошенко няма възможност да ги използва щом е принуден да води преговори с по-малко от трийсетина очевидни бандити. А такива сега в Украйна има даже не хиляди, ами десетки хиляди.

Главния проблем на тези конституционни промени е грубото нарушаване на съглашенията известни като Минск-2.

В това, че те няма да се изпълняват не се е съмнявал никога и никой. Не за това те бяха сключвани. Още повече, че в момента на подписването им в изявленията за пресата и Порошенко, и Плотницкий и Захарченко съобщиха, че те са неизпълними. Освен това Киев първи провалиха Минск, а условията на втория Минск бяха за Украйна значително по-лоши.

Аз вече писах, че идеята на Минск не е в това реално да се сключи мир с Киев. Тъй като на масата за преговори отсъстваха САЩ, истинските инициатори, спонсори и бенефицианти от военните действия, би било смешно и наивно да се смята, че Киев, служещ само като чук, с който Щатите се опитват да блъскат по главата на ЕС (доста успешно) и Русия (засега по-често чука бие по пръстите на самите американци), ще върви към реално помирение. Чрез минските съглашения Русия печелеше темпо и качество на дипломатичната дъска на конфликта. Нарасналата тежест, влияние и възможности на Москва бяха убедително демонстрирани в хода на ШОС и БРИКС. ОС и БРИКС. Със слабите играчи ядрените държави с милиардно население не биха се стремили да дружат. Но значително по-рано, може би не в толкова явна форма, дипломатичното преимущество на Русия бе фиксирано от самия ЕС, който се отказа да усилва санкциите и удължи съществуващите смешни санкции даже не с пълна година, ами само до края на текущата. Русия в отговор на това удължи своите с пълна година (намеквайки, че това може да се окаже и завинаги) и ЕС премълча, преглъщайки горчивия хап. Отказът на Европа, вечно поучаваща и възпитаваща всички, да продължава с обострението на отношенията си с Москва в момент когато Русия демонстративно повиши залозите, също убедително демонстрира кой спечели, а кой загуби от Минск-2.

В крайна сметка не само руските маргинали дери-гърло-патриоти викаха, че Минск е предателство и Путин „набутва Донбас обратно в Украйна”. Къде по-силно и убедително виеха украинските нацисти, обвиняващи в предателство Порошенко, който по тяхно мнение сдал на Кремъл не само Крим и Донбас ами и цялата останала Украйна.

Развитието на събитията показва, че, за разлика от руските си събратя по разум украинските нацисти бяха съвършено прави.

И така, защо формалните конституционни изменения, даващи на Порошенко допълнителни пълномощия, но не добавящи лостове за реалната им реализация и нарушаващи многократно нарушените преди това и никога неизпълнявани сериозно мински съглашения са толкова важни.

Защото всички нарушения на точките на Минск, които се случваха преди това, включително фиксираните от ОССЕ обстрели на градовете на Донбас, а също периодичните сблъсъци на линията на фронта с използване на тежка техника, първо, винаги се обозначаваха като взаимни (т.е. наблюдателите казваха нещо от рода „да, стреляха, но не знаем кой първи почна”), второ, Киев през цялото време настояваше, че, видите ли, ще тръгне конституционния процес и всичко ще се улегне.

Процеса тръгна. Настана време руските дери-гърло патриоти да се извинят за нападките си по повод „предателския” курс. Тъй като „предателското” миротворчество на властта докара работите направо до война, която така жадуваха „милитаристите”, но в условията на значително по-добри за Русия условия отколкото през януари-февруари 2015 и още повече в сравнение с лятото на 2014-та. Напомням, че всеки пореден Минск се подписваше по резултатите на бойните действия, случващи се по вина на Киев и разрушаваше съществуващата преди това преговорна конструкция. При това условията на всеки нов мир ставаха по-лоши за Киев. И тъй като самите съглашения всеки път се поднасяха като акт на добрата воля на Русия, която не без трудности и издръжки приемаше пожеланията на „нашите европейски приятели и партньори”, всеки път военното и дипломатическо поражение на Киев бе принудена да признава, фиксира и санкционира самата Европа.

Междувременно, макар политическите маргинали и да смятат, че е достатъчно всички да ги строиш с тоягата, а международното признание на новата политическа реалност няма никакво значение, на практика войните само частично се печелят на полетата на сраженията, а окончателната победа се парафира на масата на преговорите, когато не само победеният противник, но и целият свят признава вашето право на трофеи, а в идеалния вариант бившите врагове стават и приятели.

И ето, за първи път откакто украинската криза през пролетта на миналата година въпреки руските предупреждения все пак премина в гореща фаза, Русия в историята с нарушаващите Минск украински конституционни изменения не просто направи изпреварващ ход, но повиши ставките не в дипломатичната игра, а във военно-политическото противостоене.

Ще си позволя почти напълно да цитирам заявлението на руското МВнР:

„Проектът за конституционни поправки в сегашния им вид, подготвени без никакви консултации с представителите на Югоизточна Украйна, не са този документ, който се предвиждаше от минските съглашения от 12 фев. 2015г. В тях, както е известно, ставаше въпрос за необходимостта за „зачитане на особеностите на отделните райони на Донецка и Луганска области, съгласувани с представителите на тези райони”. Освен това в Киев дори не счетоха за нужно поне някак да реагират на подготвените и внесените от Донецк и Луганск съответни предложения по изменение на конституцията на Украйна.

Избраната от киевските власти тактика на игнориране на интересите на населението на Донбас, упорното нежелание да се договаря с народа си не само не способства за достигане на устойчиво регулиране на украинската криза, но и подкопава усилията на международната общественост по деескалация на ситуацията и установяването в Украйна на устойчив мир, поставяйки под заплаха стабилността и безопасността на европейския континент”.

Какво, собствено, се има предвид с това? Първо, Русия констатира, че минските договорености са окончателно разрушени. Тоест мир повече няма, а значи започва война (или, ако е угодно, нова спирала на военните действия). Второ, Москва още преди началото на новата активна фаза на конфликта посочва бъдещия виновник – Украйна, която и разруши договореностите (подготвени са позициите за дипломатическото противостоене с Вашингтон и Брюксел). Трето, Европа недвусмислено бе предупредена, че този път работите може да свършат съвсем зле. Ако някой не е разбрал, по мнение на руското МВнР действията на Киев поставят под заплаха „стабилността и безопасността на европейския континент”. На целия континент. Това е за да не казват после, че не са ги предупреждавали.

Москва зафиксира готовност за ново, по-високо ниво на противопоставяне. През май показаха военни нововъведения. След това имаше учения. В края на юни имаше съобщения за масирани покупки на нови образци въоръжение и техника за въоръжените сили. През юли в Уфа (на руска територия, което е символично) на света бе демонстрирана сплотеността на руските съюзници. Отбелязан бе ръст на интеграционните процеси в рамките на БРИКС, а в ШОС желаещите направо се блъскат на входа, при това кой – Индия и Пакистан, повишили статуса си в организацията до пълноценно членство – не е същото като опитващата се да се набута в ЕС Молдавия или отдавна “укрепващите” Евросъюза прибалтийски лимитрофи.

Е, и накрая, като черешка на тортата, на света бе съобщено, че скоро Украйна ще я бият, тя сама си е виновна, и ѝ предложиха да помисли как да се държи в сложилата се ситация. Уверен съм, Европа ще мисли много добре. Всъщност вече започна да мисли. Председателят на Европарламента Мартин Шулц настойчиво моли да удължат срока на действието на минските съглашения до 2016 г. Тоест ЕС призна, че подопечните от Киев са нарушили съглашенията. Никой разбира се не е против, но за това е нужна нова политическа реалност. А както беше отбелязано по-горе, новата политическа реалност често се раждаше на бойното поле.

Всъщност, останаха ни само няколко въпроса, на които засега не е получен отговор:

1. Колко точно народни републики ще има към момента когато ще трябва да се сключва Минск-3?
2. Къде ще минава западната им граница?
3. Ще продължава ли дотогава между тях и източната граница на ЕС да съществува нацисткото недоразумение наречено Украйна?

Надявам се, че отговорите ще получим относително скоро.

Източник

УКРАЙНА СЕ ДВИЖИ КЪМ ЕВРОПА
ВЪПРЕКИ РУСКИТЕ МЕРЗОСТИ
А РУСИЯ СЕ ДВИЖИ КЪМ НЕБИТИЕТО
ВЪПРЕКИ РУСОЛИЗКИТЕ НАПЪНИ

И на мен ми се искаше тя да се двЕжи към ЕврАпа, но уви, реалността е съвсем друга. Лошото е, че в самата Украйна има още доста заслепени и заблудени хора, които си мислят, че наистина се двЕжат в правилната посока.

СХВАЩАШ ОТКЪМ ПРАВОПИС
АНАЛ ЛИЗАТОРЕ