Широкино: бой със „Сянката” срещу новите „киборги”

Д. Стешин, А. Коц /kp.ru 

В ЕПИЦЕНТЪРА НА ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА

В годишнината на кървавите събития в Новоросия киевските власти се оказаха в патова ситуация: войната не може да бъде спряна, защото е невъзможно да се отговори ясно на въпроса: за какво умираха на Майдана? И да се продължава войната съща е невъзможно — световната общественост вече някак с лошо око гледа на държавата, която устрои кървав карнавал вместо тържество на демокрацията.  

И иска поне формално изпълнение на Минските съглашения. Решението бе открито в традициите на постмодернизма, където казаната многократно дума става реалност. Донецкото летище е идеален пример – адската месомелачка смели в трупове не по-малко от хиляда героя на Майдана, докато не бе завзета от опълчението. Летището бе обявено от украинската пропаганда като „Втори Сталинград”, а загиналите неопитни младоци и възрастни жители на селските райони се превърнаха в „киборги”.  

Победата се случи, въпросите към властите бяха свалени от дневния ред. Нещо подобно сега се опитват да извъртят в Приазовието, едновременно съкращавайки числеността на доброволческите батальони. Макар че се вляха в редовете на ВС на Украйна, те системно проявяват бандитския си нрав. Затова и личния им състав постепенно преминава в разряда на героите-киборги. Посмъртно.

„ОТВОРЕТЕ СИ УСТИТЕ, ЗА ДА НЕ ВИ ОГЛУШИ”

Възрастен опълченец с позивен „Адмирал” работи в Широкино в ролята на Харон – вози със стария си москвич хора от света на живите в света на мъртвите. Неговият Стикс е отрязък от шосето между Саханка и Мариупол с дължина километър. Слънцето вече залезе – в Широкино е най-добре да се влиза „по тъмно”. На последното КПП „Адмирал” изгася фаровете, сваля шапката си и три пъти се кръсти с усърдие. В тази разбита, изрисувана с камуфлажни шарки желязна лодка се кръстят даже войнствените атеисти.  

Препускаме в пълна тъмнина, само отпред в далечината блещука Мариупол. Отляво и отдясно прелитат трасиращи куршуми, а после излита невиждана преди ракета с дебела опашка от бели искри. Да изяснява дали това не е прословутия ПТУР, никой не иска. Мълчим, само двигателя реве. Ориентирайки се пипнешком, при това много бързо, прескачаме няколко улици и заставаме до някаква къща. Вместо думите: „Здравейте, как пътувахте?”, набит младеж казва тихо, но много настойчиво:  

- Бързо, за секунда се разтоварваме и в мазето.

Наистина е време за мазето – шрапнели и куршуми цъкат по съседските покриви. Понякога близко, понякога далеч, както казват в Новоросия – „гупает” така, че се тресе земята.

Мазето е отлично— от това разбираме още от времето на боевете в Семьоновка. Той е с формата на буквата Г и не трябва да се притискаш към стените, за да не получиш „вторична” вълна шрапнели. И ето, все едно се оказахме пак в миналата година…

Командирът на подразделението „Сянка” съветва:

- Отворете си устите, за да не оглушеете!

Един от кореспондентите на „КП” веднага казва със съчувствие:

- Какво, натресохме ви се на главата?

„Сянката” въздъхва, в смисъл, сами виждате какво е тук… Виждаме и чуваме през тръбата на входа на мазето.  

- Трасиращ прелитна. Сега ще долети нещо. Със трасиращи осветяват целта, по която после стреля артилерията.

По думите на командира противникът е активен. От мазето до къщата-щаб са само пет метра, прикрити с „противоснайперски” завеси от някакви килими и покривки. Но огънят е толкова плътен, че „Сянката”, човек с година боен опит, решава да не рискува и остава с нас. Той дълго примеря маската преди видеоинтервюто, проверява дали не се различават чертите на лицето му.

- Аз, момчета, съм от Херсонска област. Там са роднините ми. Майка ми е „за-украинка” – нагледа се телевизор, четири месеца не говоря с нея по телефона. Там преди година оставих вкъщи „моряшкия паспорт” с отворена миза и заплата 5000$... и пристигнах в Славянск. Оттогава воювам.  

„Сянката” смислено ни обяснява структурата на „адския концерт”, разлюляващ дори бетонните колони:

- Боевете се водят ден след ден. Има Мински съглашения, които никой не е отменял, но отрядите на „Азов”, Десния сектор (забранена в Русия организация — Авт.) постоянно атакуват позициите ни. Работят с огнестрелно оръжие, танкове, АГС-и, миномети 82 мм и 120 мм, гаубична артилерия. Имат си свой график. Във втората половина на деня, когато слънцето преминава откъм нашата страна, срещу Мариупол, и ни заслепява очите, те откриват огън по позициите ни. Първо снайпери, после тежкото въоръжение.

- Доколко се мени ситуацията след пристигането на мисията на ОSCЕ?

- Към по-лошо. Появяват се джипките им, правят няколко кръгчета, заминават си, максимум – 3 часа, и започват да ни обстрелват. Колкото по-често се появяват ОSCE, толкова по-точно стрелят ВСУ, доброволческите батальони, грузинците… Над укритията им се вижда грузинския флаг.

- А какво е разстоянието от нас до предната линия?

- Може да се каже николко, ние сме на предния край – смее се „Сянката”.

НА 300 МЕТРА ОТ „ПРОПАСТТА”

Някак бързо се разчупва тънкия лед на недоверието, започваме да си припомняме местата, където сме се засичали, общите познати. И „надушвайки” един друг, вече говорим откровено. Опитваме се да разберем как се е получило така, че седим в курортно село – перлата на крайбрежието – в дълбоко мазе, а по нас стрелят със всичко каквото има, плюейки върху дипломацията. „Сянката” жадно ни разпитва за майдана, а после разказва своята история:

- Много години се занимавах професионално с туризъм. Преди около десет години на някакво събиране в Карпатите се състезавахме със скаутски отряд. Всичките имаха униформи и обичаха да раздават книжлета със скъп печат, ярки илюстрации.  

Там имаше всичко това, което сега сърбаме с пълна лъжица – особения път на свръхчовека-украинец, гнетът на „москалите” (презрително обръщение към руснаците – бел. прев.), освободителната борба. Реших с командира им да побеседвам на тема нашата тогава единна държава, за руснаците, за Русия, за Бандера... Той такъв, интелигентен чичка, избяга от мен с викове: „Ние не сме кафяви!”. Може би те, учителите, и не бяха „кафяви”, но учениците им пораснаха именно такива!

В стрелбата се образува „прозорец”. Командирът решава лично да провери най-проблемното място на отбраната – позицията „Пропаст”. Както се оказа по-късно, това не беше излишно.

Бойците се промъкват в непрогледната тъмнина, като котки, по извиващите се пътеки. Включихме „нощния” режим на камерата, залепвайки лампичката на индикатора с дъвка. Отляво ласкаво къркори морето, от него лъха топлина – не е изстинало още. Отиваме там, където почти половин век бе прието да се ходи с бански, с хавлия на загорялото рамо.

А сега тук се промъкват на пръсти, залягайки под оградата всеки сто метра, под тънкото режещо присвирване на приземяващата се минометна мина. Край „Пропастта” се мяркат човешки сенки и ритмично метално щракане – бойците пълнят с патрони пълнителите си. Старшият, с позивен „Урал”, обяснява:  

- Държим отбраната, не настъпваме, както се договориха политиците. А пък те постоянно налазват. Колко далеч са позициите на ВСУ? Около 300 метра. Ето виждаш ли брега, те се качват от там. Да бяхте видели как погребват своите. С лодки излизат в морето и в чувал. Там сега лежи един такъв, изхвърли го на брега. Най-вероятно са наемници. Сега защо атакуваха? Опитват се да го приберат, за да не оставят следи. Поляци, чеченци-дудаевци, по радиото се чува. Кой ли няма там.

Разказват ни за новото оръжие на противника. Освен единствения пълзящ по предната линия танк „Леопард”, вече са виждали и пускове на управляемите ракети „Джавлин”, които уж американците не доставят: 

- Ракетата отначало бавно тръгва нагоре, после се включва маршовия двигател и изчезва от поглед. Още някакви непонятни ракети пускаха по нас, казват, че са поставени върху хамъри, но стреля с единичен реактивен снаряд, а не пакет. Точно стрелят.  

- А вие?

- А ние отговаряме с това, което имаме, съгласно Минските съглашения. Както и в Семьоновка миналата година. Само че вместо древните карабини СКС всички имат автомати, пък и боеприпасите са достатъчно.

„Имаме един „300”

Лягаме да спим към 2 през нощта, на пода в къщата, направо с бронежилетките, подлагайки каските под главите си. Още дълго не млъква радиостанцията: „Движение на техника, 3 единици, 10-15 км/час. Направление – изток, северо-изток.

- Към Саханка се движат – в тъмнината звучи предположението на един от бойците.

- Да, там има една греда, там излизат.

Радиото пак хрипа нещо не особено приспивно. Ефирът се вплита в лекия сън, натрапчиво играейки в полудрямката ни с броеницата диви военни картинки. Когато вече не разбираш дали това не е взрив зад къщата или хъркането на лежащия до теб другар.

„Имаме един „300” (ранен – Авт.), Док, готви се” – в съзнанието се врязва нечий глас от радиото. След него – тропане на обувки по дървения под, картечни „трели” и близки взривове. Това вече не е сън. Часовника показва четири. Такава е традицията щурмовете и настъплението да започват в този ранен час. Смята се, че именно в това време противника е най-уязвим. Но не и този, който седи тук вече повече от месец без ротация, прекъсвания и почивка.  

Абсолютно невъзмутимия медик под тиловата стена превързва с бинт врата на опълченеца „Зигун”.

- Излезе срещу нас група, към 12 човека – отривисто разказва раненият. – Мен ме закачиха с ВОГ (заряд от 40мм подстволен гранатомет — Авт.). уцели ме във врата и крака. Единственото хубаво нещо тази сутрин беше, че уцелиха не главата, а врата.

Превързания „Зигун” го отвеждат в мазето. И съвсем навреме. Нещо оглушително гърми на около 200 метра от полевия медицински пункт. Тежки осколки посичат дърветата, близките храсти все едно ги срязва невидима резачка. Над къщата над съседната улица се вдига гъст черен дим. След 10 минути над него вече се издигат пламъци. В общия артилерийски грохот вече не се чуват автоматните и картечни откоси.

Вдясно се издига още един стълб дим – гори поредната къща.
„Сова, бягай да координираш огъня” – ръмжи радиото. Съвсем млад опълченец хваща автомат и изчезва сред кълбата черна „мъгла”. Там, откъдето по Широкино се сипят снаряди — към позициите на ВСУ. В очите му има някаква невероятна възбуда. И смъртна умора. Опълченците са готови да открият ответен огън, но са им нужни очи на ОНАЗИ страна на фронта.

Отново, както и през нощта, притичваме до „Пропастта”. През дупката в стената оглушително гърми тежката картечница „Утьос”. През тесните амбразури опълченците стрелят по украинците с автомати и РПК.

- Всеки ден ли е така? – питаме опълченеца, който тъкмо зарежда пълнителя си.

- Аха, с кратки прекъсвания за посещенията на ОSCE.

Мониторинговата мисия в Широкино се появява почти всеки ден, фиксира обстрелите от двете страни и благочинно си заминава. Смъртоносната въртележка започва наново, превръщайки малкото курортно село в малък модел на голямата паритетна война. В която засега няма победители или победени. За сметка на това има нова украинска информационна легенда: не непреклонните защитници на „Майка-Украйна” ежедневно отразяват ордите „руски терористически войски”, които идат срещу Мариупол. От Донецкото летище останаха купчини скрап. И агитационният документален филм, за който военкомът от старата руска комедия „ДМБ” би казал: „Ние твоя недъг ще го пишем подвиг”. Филмът за удачната „Дебалцевска операция по изравняване на линията на фронта” в Украйна сигурно ще заснемат в бъдеще. Но засега за поддържане на градуса на омразата и милитаризма в обществото е нужна нова история за нови герои.

ПРЕКЪСВАНЕ ЗА МОНИТОРИНГ

В 8 сутринта войната все едно я изключват. Слънцето сега свети право в очите на бойците на батальона „Азов”. Те присвиват очи и се крият от ултравиолетовите лъчи в блиндажите си. В тишината веднага започват не да пеят, ами да крещят птици.  Впрочем, за сегашното примирие има още една причина. Временно примирие поиска украинската страна. В Широкино пристигна киевския представител от съвместния център по контрол и координация на прекратяването на огъня генерал Таран. Да оцени обстановката той трябва в спокойна атмосфера, за да не го разсейва шумът.

Най-накрая се открива възможност просто да се разходим по селото. По-точно по една от улиците му. Опълченците съветват прекалено да не уповаваме на присъствието в Широкино на киевския генерал. Много украински формирования макар формално и да минаха под юрисдикцията на силовите ведомства на „Незалежната” (украинизъм, буквално означава „независимата” – бел. прев.), но в реалност остават неконтролируеми.

Тази улица надали с нещо се отличава от останалите. Разрушени къщи, огромни кратери от снаряди в дворовете, бездомни кучета… В един от дворовете изведнъж срещаме възрастна жена.  

- Как сте? – задаваме глупав въпрос.

- Вие тук нощувахте, сами всичко видяхте – въздъхва Лилия Николаевна. – Ето така прекарваме цялото си време, в мазето, вече четвърти месец.

- Защо не заминавате?

- Къде? С какво да заминем? На кого сме притрябвали?

- Някой помага ли?

- Червения кръст докарваше хуманитарна помощ, ОSCЕ даваха хапчета за дезинфекция на вода. Като дойдат затихва, като заминат – пак обстрелват. Опълченците дават хляб, продукти. Видяхте ли какви кратери от снаряди имаме тук? Тези са „120-ки”. Тук за 4 месеца вече знаем с какво и как стрелят. Дайте да ви покажа.
Влизаме в  съседния двор. Лилия Николаевна демонстрира ями с диаметър около 8 метра и към 3 метра дълбоки. Деловито пояснява, че това са 120-мм мини. Нарича ги „играчка”. До ямата стърчи разрушен гараж.

- На 13 май ето на това място загина мъж, той обикновено с мен се криеше в мазето. Отиде да провери стопанството, да даде вода на козичката. Взривната вълна го метна тук, удари си главата във вратата. Трябваше съвсем скоро да навърши 40…

Наблизо минава жена на колело с туба за вода. Тя спира и пита в коя посока ще пътуваме – Мариупол или Новоазовск. След това насочва поглед към руските трикольори на ръкавите ни и всичко разбира сама.   

- А можете ли със вас до Безименний да вземете едни папагали? – изведнъж се интересува Галина. – Ще кажа на кой да ги предадете.

В огромна клетка ги има около петнайсетина. Разбираме, че клетката няма да влезе в москвича на опълченеца „Адмирал”. Извиняваме се, опълченеца обещава да се върне за птичките с празна кола. И ни дава знак да побързаме. Ген. Таран заминава, пък и слънцето след половин час вече ще е „на страната” на ВСУ.

„Адмирал” напуска селото по само на него известни относително безопасни улички, ми, насочва се към кръстовището, водещо към шосето, сваля шапката си и се кръсти. Предстоят 2 километра прав участък, прострелван от украинските силоваци.  

- Тук с ПТУРове (противотанкова управляема ракета — Авт.) вече унищожиха 4 коли – обяснява той. – Мой приятел загина. Ракетата лети секунди. Но даже една секунда може да ти спаси живота. Следете назад за проблясвания. Ако видите нещо, викайте, ще карам на зиг-заг. Ще се измъкнем, не се бойте, колата е пъргава.

Впрочем и без нашите викове опълченеца, засилвайки москвича,  започна рязко да го подхвърля вдясно и вляво, докато не стигна до завоя за Саханка. Тук той отново се прекръсти и сложи обратно шапката си. Отзад в Широкино отново забумтя артилерията. В ВСУ продължиха да коват нови „киборги”.