„Сърчицето на Настя е вече далеч от войната”

Д.Стешин, А. Коц /военни кореспонденти/

От приазовското село, изтерзано от войната, евакуираха последните деца.

Решението взехме спонтанно, след съобщенията, че Саханка два пъти е била ударена с „Градове” (вид тежки реактивни системи – бел.прев.) в неделя вечерта. А в нощта срещу вторник загърмя по целия „южен” участък на линията на фронта. Всички позиции на опълчението попаднаха под артилерийски огън с различна плътност. Седяхме на брега на все още студеното Азовско море и чувахме как откъм Мариупол страшно бумтят някакви съвършено феноменални калибри. Понякога шумния гърмеж съвпадаше с огнените ивици от падащите звезди. За това какво става в селото, намиращо се на фронтовата линия, даже не искахме да си помислим.

Върнахме се от Саханка едва преди няколко часа. Пак имаше обстрел и оцелелите възрастни се криеха в училището, в кабинета по литературата, защитавани от дебелите тухлени стени. На десетина метра от кабинета има дълбоко мазе, построено по всички канони на съветската гражданска отбрана. Мините засега падаха далеч от селото. Готвихме се за тежък разговор по темата: защо е нужно да се заминава. Повтаряше се старата история, виждана от нас в няколко войни. Старите, преживели цял живот, от старчески егоизъм се отказваха да бягат. Децата не могат да зарежат родителите си и остават с тях – загиват всички, войната не подбира – кой вече е изживял живота си, а кой едва започва да живее. Но последните жители на Саханка нямаше нужда да бъдат убеждавани, явно краят беше доста близо.

На следващия ден в 8 сутринта се намерихме край малката къща на селската поща. Стъкла в него вече не бяха останали, а два дни по-рано уж още блестяха. Настя и Дима вече свикнаха с нас за изминалите дни, още повече, че обещанията си изпълняваме стриктно – миналия път им докарахме „чупа-чупс”, този път – „киндер-сюрприз”. Настя даже опитва да разговаря с нас, със все същите кратки откъслечни фрази – последствията от шока и контузията. Дима притиска към гърдите си картонена кутия с малки дупки, в нея седи папагал. А кучето в двора отвързаха и то ще трябва да оцелява самостоятелно. Кучето лежи в тревата край малката купчина чанти и пакети. Може да си представим за какво си мисли: „Ето хората сега ще вземат нещата си в ръце, а аз тук охранявам всичко. И ще разберат, че са ме забравили и без мен не може...”. Няма да го вземат, за съжаление. Вече се договорихме с администрацията, бежанците ще бъдат настанени в хотел-пансион, кучето няма къде да го вземат.

Още повече, че се събраха много повече хора отколкото ние с колегите от Lifenews предполагахме – нашите 10 места явно бяха недостатъчни. На помощ дойдоха бойците от подразделението „Спарта”на командира Моторола. Те обещаха да пратят камион „Урал”. Докато чакаме камиона, местната жителка Алла Гавриловна ни води по улицата към дома си. Той бе разрушен при последната бомбардировка.

— Аз съм на 78, първата война посрещах на четири, преживях бомбардировките. И ето сега пак.

Влизаме в двора. Тежката метална врата на къщата е огъната от взривната вълна. Вътре шрапнелите са посекли стените, прозорците са разбити, има пробойни в тавана.

— А ето хавлията ми, висеше в гаража – Алла Гавриловна разгръща накъсан парцал.

По нея може да си представиш как щедро са се разхвърчали осколките от украинските снаряди, не оставяйки шанс на нищо живо. Край къщата има няколко порутени пристройки. Гаража повече го няма.

- Това бе лятната кухня – жената показва купчина тухли и бетон. – тук имаше тройна стена. Тук имаше шкафове с вещи. Всичко е разбито. Тук се пазеха учителските ми конспекти, различна литература. Аз преподавах в училище математика и физика. Дъщеря ми тъкмо побягна да се скрие в училището, а аз в своето мазе. Изпълзвявах от него вече по разбитата изолация. А тук зад къщата имаше една чугунена вана. Стана на парчета. Общо около нас паднаха 12 снаряда.  

— А защо не заминете с дъщеря си?

— Не мога да зарежа всичко това. Това е всичко, което ми остана, аз тук всяко парче земя с ръце съм обърнала. Пък и на нашата улица само аз останах, ще наглеждам къщите.  

В отряда „Спарта” се отнесоха към нашата молба много отзивчиво и отстрани това изглеждаше като спецоперация. На тихата уличка на Саханка нахълта „Урал” с картечар и автоматчик на покрива на кабината. От каросерията се изсипаха бойци и след миг се разпръснаха по близките улици, заемайки позиции. Спуснаха капака – от каросерията към пътя гледаше тежка картечница и автоматичен гранатомет. Товаренето зае минута – хората на ръце бяха вдигнати в камиона. Отпред, към изхода от селото се понесе джип, за да провери пътя, а ние го последвахме. С нас в колата се качи бабата на Настя и Дима, обещахме и да я откараме да си вземе пенсията. Последната седмица нямаше как да се излезе от селото.

— Защо толкова дълго не заминавахте? — задаваме мъчещия ни въпрос.

— Не знаехме къде – казва бабата на Настя. – Пък и мислехме, че ето сега ще стане по-добре. Но ставаше все по-зле и по-зле. Всеки божи ден бомбардират. Настя днес сутринта плаче : „Страх ме е, страх ме е!”. А днес още не са бомбардирали! Тя едва се събуди, а вече я е страх! И половин час не мина откакто пристигнахте. На нея тъкмо и оперираха сърчицето в Киев, стената. Има вроден порок на сърцето.

Край администрацията командирът спря „спартанците” си:

— Давайте без десантиране, чинно.

До присъственото място вървяхме всички заедно — Настя здраво ни държеше за показалците със сухи студени длани. Някак съвсем не детски длани…

източник: rusvesna.su