Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
03.05.2015 19:02 - Една година от трагедията (2 част)
Автор: worldissue Категория: Политика   
Прочетен: 2106 Коментари: 1 Гласове:
0



„Мислехме, че стените са защита”

Времето за взимане на някакво решение беше малко. „Тълпата вече се движеше към нас. Пеша не беше далеч – 30-40 мин. от центъра с бързи крачки. Затова хората разбиха вратата и влязоха в Профсъюзния дом. Беше почивен ден и вътре нямаше никой. Започнахме да спасяваме имуществото: дюшеци, генератори, църковни предмети, знамена – спомня си Музико. – Хората си мислеха, че стените са някаква защита”. На стълбите на входа на сградата останаха около 20 защитници. Останалите, основно жени и старци, се укриваха вътре.

Олег Музико разказва, че милицията присъствала постоянно, но се държала така все едно в компетенциите ѝ влизало само да наблюдава всичко отстрани. „Тези, които се движеха към Профсъюзния дом, бяха съпровождани от милиция. Тя не ги и спираше. Явно нямаха команда да се намесват”, предполага той.

Вече бидейки вътре в сградата, Музико видял, че в двора на Профсъюзния дом стоят 3-4 автобуса със сътрудници на милицията. „Има видео и фото, доказващи, че когато сградата вече гореше, милицията не се намесваше. Има дори аудиозаписи, когато хората звънят в пожарната, за да съобщят за горящата сграда, а пожарната не праща наряд. Въпреки че пожарната се намира на 500 метра от Профсъюзния дом”.

В това време в Одеса бяха докарани много милиционери от други градове, които, по думите на Олег, не били заинтересувани в защитаването на събралите се. „Но офицерите от командния състав бяха одесити, познавам ги всички. Трийсет години живея в града си”, казва той.

„Поемаш си въздух и настъпва смърт”

Когато започна щурма на сградата, хората започнаха да се барикадират отвътре. „Настъпващите първо разбиха прозорците, после в тях полетяха димки. И когато се опитват да ни кажат, че повечето от нас се задушиха от това, че започна пожар, аз им напомням, че повечето хора умряха направо на стълбите. Те загинаха от задушаване, после вече горяха”, спомня си Музико.

„Димките изпитах върху себе си за втори път – казва Олег. – Първия път това беше през 2009-а, когато украинските националисти ги хвърляха по офиса на партията ни. Виждал съм ги: около 50см дълги, 5см в диаметър. Те гърмят шумно и помещение с площ 80кв. метра се запълва със жълто-зелен газ за минути. Газът е на сярна основа: поемаш въздух и дробовете веднага блокират, после настъпва смърт”.

Съществува маса доказателства, че именно газът става причина за гибелта на повечето хора, казва Музико. „На една от снимките, направени в Профсъюзния дом, се вижда мъртъв младеж, седнал и хванал се за стълбището. Така може да се случи само ако човек се е задушил бързо. После вече сградата беше замеряна с „коктейли Молотов” и хората получаваха изгаряния. Но те, разбира се, се задушиха не от дима от пожара”.

В този ден при него пристигнал родният му по-малък брат – за подкрепа. Когато в сградата били хвърлени първите димки, Олег веднага го изгубил от поглед. „Как мислите, ако имаше пожар, можех ли да изгубя брат си? Толкова силен бе дима. И имаше паника – вдишваш, а дробовете ти се стесняват от газа”. Едва на 4 май Олег узнава какво се е случило с брат му: „Той скочил от третия етаж. Той е инвалид, но е жив”.

Когато настанала паника, Музико започнал да бяга по етажите и да разбива вратите на кабинетите, за да може да се използват като укрития, поне да се отворят прозорците. „Дотичах до 4 етаж. Там в един от кабинетите се барикадирахме аз и още трима души. Когато отворихме прозорците и погледнахме фасадата, видях как добиват хората, особено мъжете, които излизаха от сградата. Аз съм възрастен човек и не обичам да гневя Господ, няма защо да лъжа. Видях свещеник, който стоя с кръст на първия етаж. После го изгубих, а после се появи информация, че са му отсекли ръцете, когато го изкарали от сградата. Виждах как от прозорците скачат хора, а наоколо стоят младежи и пеят украинския химн, пляскат с ръце. Тези, които се опитваха да избягат, ги догонваше тълпа от 30-50 души. Върху тях просто скачаха, тъпчеха ги – това също видях. И това всичко се предаваше на живо – спомня си Музико. – Днес СБУ трие тези записи, но вярвам, че много неща още са се запазили”.

„В един момент стана толкова задимено, че започнахме да звъним вкъщи и да си взимаме сбогом. Разбирахме, че на улицата просто ще ни убият, а вътре ще се задушим. След известно време при нас на стълбите се качи пожарникар. Попита дали ще излизаме навън. Казах, че няма. Той дори не се опита да ни моли, защото виждаше какво става долу”, спомня си Олег.

Той заедно с група хора останал в сградата докато навън се стъмнило. По това време пожарът спрял, активната фаза на щурма се прекратила, но „ловът” на скрилите се в Профсъюзния дом продължавала. „Когато се стъмни, седяхме на пода. Молех момчетата да не се приближават до прозорците, защото разбирах, че отвън светят с фенери, за да ориентират бойците, които се намираха в сградата така че да им е по-лесно да намират криещите се там хора”, споделя Музико.

Периодично по сградата се стреляше, казва Олег. „Момчето, което седеше с мен вътре, видя снайперист, стрелящ с винтовка. Ако кажат, че това не е вярно, задайте им въпрос: защо комисията по разследването още не беше завършила работа, а в сградата започнаха да сменят мазилката и да боядистват стените? Те замазваха следите от куршумите. Ремонта на сградата бе направен много бързо”.

„След 10 вечерта предложих на приятелите си да излязат от сградата. Александър и Олег си тръгнали, а аз останах. Не можех да се прибера вкъщи и да кажа на майка ми, че загубих брат си. Обикалях стълбищата от 2 до 5 етаж, преобръщах труповете, светих с фенерчето на телефона си в лицата им, търсех брат си”. Ток, казва Олег, в зданието нямало, както и вода – изключили я предварително. Пожарната система също не работеше. „Виждах как на стълбите седи човек, който отвори бутилка шампанско и кутия бонбони, ядеше и пиеше. А наоколо лежаха загинали хора. Там наблизо имаше производствени помещения, явно той там беше намерил всичко и седеше и си пийваше”.

На 5 етаж в тъмнината Музико се натъкнал на пожарникари и хора на „Десния сектор”. „Те ме попитаха кой съм и аз на украински им отговорих. И после с тях обикалях там из тъмното. Те или не разбраха кой съм или не вярваха, че не „свой” може спокойно да върви заедно с тях”.

Когато в сградата все пак пуснали тока, Олег бил вече практически до изхода. Там него и още седем души ги задържали милиционери.

СБУ и „Десния сектор” в действие

„Слязохме заедно с милицията на първия етаж. И ето виждам как в сградата влизат двама цивилни, на по около 40, добре облечени – спомня си Музико. – Те пускаха навън само определени хора: доближаваха ги и душеха дали не мирише на нагар. Тъй като бяхме в сградата постоянно, всички се вмирисахме на изгоряло. А някои не. После един от представителите на „Десния сектор” отгръщаше яките и нещо им показваше. Най-вероятно там имаше някакъв белег благодарение на който ги пускаха без въпроси”.

После Олег Музико заедно с други активисти били натикани в камионетки и закарани в районно управление. Във всеки кабинет, по негови думи, вече чакали по 3-4 инспектора, приемащи показания. „Пред нас сложиха протоколи за задържане, където вече били записани две точки: 294-а, ч.2 (масови безредици, довели до смърт) и 115, ч.1 (убийство). Това се вменяваше на всички, които оцеляха”, разказва той.

Сега, година след онзи страшен ден, Олег Музико го гложди една мисъл: как стана така, че те в онзи момент се пречупиха, смириха се със съдбата. „Разбирате ли, ние приехме всичко като даденост, че държавата ни обяви за престъпници. Никой не надигна глас, не се възмущаваше. Ние ясно разбирахме, че „Десния сектор” и отрядите на самоотбраната са хора на властта. И дори не зададохме въпрос защо те не са задържани. Смирихме се с това”, казва той.

Скоро след това самият Музико бива привикан на разпит. „Отваря се вратата на кабинета и излиза същия замначалник на милицията, който от сутринта беше на Куликово поле. И се обръща към мен по име. Влизам в кабинета, а там седи ръководителя на градската милиция Иван Катеринчук, офицери и онези двамата с цивилни дрехи. Знаете ли как ми ги представиха? Казаха: „С вас искат да поговорят уважаеми хора от Киев”. Имената си не назоваха”, рацказва Олег.

С тях заговориха двама с цивилни дрехи. Опитваха се да разберат за какво Музико и съратниците му са стояли на Куликово поле. „Започнах да изброявам исканията ни. Когато стигнах до статуса на руския език, един от тези „уважаеми господа” просто подскочи на мястото си и започна да псува. Видите ли, до гуша ни дойдохте с вашия руски език. И каза после: ето на този отделен следовател и повече да не съм го видял”.

Музико, както и други оцелели, бяха арестувани и поставени под стража. По-късно, на 4 май, жителите на Одеса щурмуваха сградата и освободиха задържаните.

vz.ru, 01/05/2015




Гласувай:
0



1. 1997 - Одеса няма да прости
03.05.2015 22:51
Подпалвачите ще изкупят вината си.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: worldissue
Категория: Политика
Прочетен: 3214042
Постинги: 1118
Коментари: 1737
Гласове: 1754
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031