в търсене на отговори :: Опиумът и ЦРУ: Могат ли САЩ да Триумфират в Наркозависимата Война в Афганистан?

Global Research - 9 април, 2010
Japan Focus - 2010/05/04

[снимка: wikipedia.org]

Новата статия на Алфред Маккой (TomDispatch, публикувана в Global Research, 5 април 2010 ) е достойна да подтикне Конгреса за сериозна преоценка на лошо премислената военна авантюра на САЩ в Афганистан. Отговорът на въпроса, който той поставя в заглавието си – „Може ли Някой да Усмири Нарко-Държава Номер 1 в Света? – изглежда е твърдо „Не!”, както показва неговото впечатляващо есе… не и докато не бъде направена фундаментална промяна в целите и стратегиите на Вашингтон и Кабул.

Той ясно документира, че

• Афганската държава под ръководството на Хамид Карзай е корумпирана наркодържава, на която афганците са принудени да плащат подкупи в размер на 2.5 млрд. долара годишно, което е четвърт от националната икономика;
• Афганската икономика е нарко-икономика: през 2007 Афганистан произвежда 8,200 тона опиум, забележителните 53% oт БВП на страната и 93% от световното хероиново предлагане.
• военните методи за справяне с проблема са в най-добрия случай неефективни, а в най-лошия непродуктивни: Маккой твърди, че надеждата лежи в реконструирането на афганското селско стопанство, докато селскостопанските култури не станат успешна алтернатива на опиума, процес, който може да отнеме 10-15 години, или повече. (по-долу аз ще засегна едно временно решение: лицензиране на Афганистан от страна на Международния Борд за Наркотици, за да продава опиума си легално.

Вероятно най-яркия аргумент на Маккой е, че колумбийският кокаин в зенита си представляваше само 3% от националната икономика, въпреки че и бунтовниците на ФАРК, и десните отряди н смъртта, и двете групи финансиращи се от наркотиците, продължават да процъфтяват в тази страна. Да се унищожават наркотиците, без първо да се подготви заместителна афганска агрикултура, би наложило непоносимо натоварване върху и без това разрушените земеделци, чийто единствен значителен доход в момента идва от опиума. Достатъчно е да се погледне към падението на талибаните през 2001, след налагането на драконовите мерки на талибаните за намаляване на афганското производство на дрога (от 4600 тона до 185 тона) превърнало страната в празна черупка.

В общи линии, аргументите на Маккой изглеждат неоспорими, и в едно рационално общество биха довели до сериозен дебат, последван от сериозна промяна в настоящата военна политика на САЩ. Маккой представя гледището си със значителен такт и дипломация, за да облекчи достигането на подобен резултат.

Историческата Вина на ЦРУ за Глобалния Трафик на Наркотици

За съжаление има важни причини, поради които такъв позитивен резултат надали скоро ще се случи. За това има много причини, но сред тях има няколко неприятни истини, които Маккой или е избегнал, или е омаловажил в своето иначе прекрасно есе, и срещу които трябва да се изправим, ако някога все пак ще се опитваме да приложим чувствителни стратегии в Афганистан.

Първата реалност е, че мащабът на връзките и отговорността на ЦРУ (Централно Разузнавателно Управление на САЩ) за глобалния трафик на дрога е тема без ограничения за задаване на въпроси от страна на политическите кръгове, изборните кампании и водещите медии. Тези, които са опитвали да разплетат това табу, като журналиста Гари Уеб например, често в последствие са жертвали кариерата си.
Тъй като Алфред Маккой е направил много повече от всеки друг за насочването на публичното внимание към отговорността на ЦРУ за наркотрафика в местата, където Америка воюва, странно ми е да забележа, че той принизява ролята му в последното си есе. Вярно е, че той признава, че „Опиумът за пръв път изплува като ключова сила в афганската политика по време на тайната война на ЦРУ срещу СССР,” а също добавя, че „тайната война на ЦРУ се превръща в катализатора, който трансформира афгано-пакистанската граница в световен център на хероиновото производство.”
Но в едно странно изречение, Маккой посочва, че ЦРУ е било пасивно въведено в нарко алиансите по време на борбата със съветските войски в Афганистан в периода 1979-1988, докато всъщност ЦРУ ясно помага в създаването им именно, за да се борят със Съветите: В един случай, по историческа ирония, южните предели на комунистически Китай и СССР съвпадат с опиумния край на Азия по същата планинска верига, която свързва ЦРУ в съмнителни съюзи с планинските престъпни водачи в региона. Няма такава „случайност” в Афганистан, където първите местни наркобарони от международен калибър – Гулбудин Хекматияр и Абу Расул Саяф – на практика биват издигнати на международно ниво в резултат на мощната и неразумна помощ от страна на ЦРУ, със съдействието на правителствата на Пакистан и Саудитска Арабия. Докато другите местни сили на съпротивата получават второкласен статус, тези двамо клиенти на Пакистан и Саудитска Арабия, точно защото им липсва местна подкрепа започват да ползват опиум и хероина, за да натрупат боен потенциал и финансови ресурси.[1] И двамата, освен това, стават последователи на салафисткия естремизъм, атакувайки местния повлиян от Суфизма афгански ислям. Вроследствие и двамата стават спонсори на ал Кайда.[2]

ЦРУ играе роля в наркотрафика още преди намесата си в съветско-афганската война. В известна степен, отговорността на ЦРУ за сегашната доминираща роля на Афганистан в глобалния трафик на хероин до някъде преповтаря историята, която се случва по-рано в Бирма, Таиланд и Лаос между края на 1940-те и 1970-те. Тези страни също стават фактори в международния трафик в резултат на помощта на ЦРУ (след французите, в случая с Лаос) иначе те биха си останали само трафиканти местно ниво.

Тук също не може да се говори за “случайни съвпадения”. Самият Маккой показва как във всички тези страни ЦРУ не само толерира, но и спомага за растежа на финансираните от дрогата анти-комунисти, за да се бори с опасността от проникване на китайския комунизъм в югоизточна Азия. Както днес в Афганистан, така ЦРУ спомага за превръщането на Златния Триъгълник, от 1940-те до 70-те, във водещия източник на опиум в света.

В същия период ЦРУ вербува и хора по контрабандните пътища на азиатския опиумен трафик, в страни като Турция, Ливан, Италия, Франция, Куба, Хондурас и Мексико. Тези вербувани агенти включват официални лица като Мануел Нориега от Панама или Владимиро Монтесинос от Перу, често високопоставени служители в подпомаганите от ЦРУ полиция и разузнавателни служби. Но те също включват и бунтовнически движения, които варират от Никарагуанските Контрас през 1980-те (както твърдят Роберт Баер и Сиймур Херш), до свързаната с ал Кайда Джундала, действаща днес в Иран и Балучистан.[3]

Правителството на Карзай, не Талибаните, доминира в нарко-икономиката на Афганистан

Вероятно най-добрият пример за влиянието на ЦРУ чрез наркотрафикантите днес се крие в самия Афганистан, където обвинявани за трафик на наркотици са имена като брата на президента Карзай, Ахмед Уали Карзай (активен агент на ЦРУ) и Абдул Рашид Дустум (бивш ЦРУ агент).[4] Корупцията в правителството на Афганистан трябва да се отдаде поне отчасти на решението на САЩ и ЦРУ през 2001 да нахлуят в странат подпомагани от Северния Алианс, движение, за което Вашингтон знаеше, че е замесено в наркотрафика.[5]

По този начин САЩ умишлено пресъздават в Афганистан ситуацията, която те създават по-рано във Виетнам. Там по същия начин (като Ахмед Уали Карзай половин век по-късно) братът на президента, Нго дин Нху, използва наркотици, за да финансира частна мрежа, чрез която да се нагласят избори в полза на Нго дин Дием.[6] Томас Х. Джонсон, координатор на курсове за антропологически изследвания в Морската Следдипломна Школа, изтъква, съмнителните перспективи на програма за борба с бунтовниците, след като тя поддържа местно правителство, чиито нефункционалност и корупция са очебийни.[7]

Така че искам да оспоря Маккой, който повтаря комерсиалните щатски медии, описвайки афганската наркоикономика като доминирана от талибаните. (по думите на Маккой “ако бунтовниците извоюват контрола върху тази незаконна икономика, както това направиха талибаните, тогава задачата става почти непреодолима.”) Делът на талибаните в афганската опиумна икономика според пресмятанията варира от 90 до 400 млн. долара. Но Службата за Наркотици и Престъпления към ООН (UNODC) пресмята, че общата афганска печалба от опиум и хероин възлиза на 2.8 до 3.4 млрд. долара.[8]

Ясно е, че талибаните не са „извоювали контрола” върху тази икономика, по-големия дял от която се контролира от поддръжници на правителството на Карзай. През 2006 доклад на Световната Банка твърди, че „на най-високото ниво, около 25-30 водещи трафиканти, повечето от които в южен Афганистан, контролират главните сделки и трансфер, работейки в тясно сътрудничество със спонсори от висшите нива в правителството и политиката.”[9] През 2007 Лондон Дейли Мейл съобщава, че „четирите най-големи играчи в хероиновия бизнес са високопоставени членове на афганското правителство.”[10]

Американските медии не засягат нито този прост факт, нито начина, по който това изкривява опиумната и военна политика на САЩ в Афганистан. Администрацията на Обама като че ли се е отдръпнала от лошо премислената програма за унищожаване на опиума от ерата Буш, която със сигурност не печели сърцата и умовете на селяните. asantry. Вместо това тя се насочва към политика на избираеми удари по трафика, изключително ограничаваща се до атаки по наркотрафиканти, които подкрепят бунтовниците.[11]

Tази политика може и да е ефективна срещу талибаните. Но да се бориш само с десета от общия трафик със сигурност никога няма да промени сегашния статус наАфганистан като наркодържава номер 1 в света. Нито пък ще се справи със сегашната пост-1980-те хероинова епидемия, от която страдат 5 млн. наркозависими в Пакистан, над 2 млн. в Русия, 800 хил. в Америка, над 15 млн. зависими в света, както и над 1 млн. в самия Афганистан.

Политиката на Обама за избирателно унищожаване спомага да се обясни нежеланието на администрацията му да признае най-разумното и хуманно решение за справяне със световната афганска хероинова епидемия. Става въпрос за инициативата “медицински мак” на Международния Съвет за Сигурност и Развитие (ICOS, в миналото известен като Senlis Council): създаването на пробна лицензионна схема, позволяваща на фермерите да продават опиума си за производството на важни препарати като морфина и кодеина.[12]

Предложението получи подкрепа от Европарламента и Канада, но търпи остри нападки от страна на САЩ, основаващи се главно на това, че такова решение може да стане причина за скок на опиумното производство. Това обаче би довело до краткосрочен изход от хероиновата епидемия нанасяща удари по Европа и Русия – нещо, което не се постига от дългосрочната алтернатива на Маккой за замяна на земеделски култури за срок 10-15 години, още по-малко пък от сегашната програма на администрацията на Обама за избирателно унищожаване на опиумните доставки.

Негласно последствие от инициативата ”медицински мак” би било намаляване на незаконните печалби от наркотиците, които поддържат правителството на Карзай. Дали заради това или просто защото всичко, което загатва легализирането на наркотични вещества е табу във Вашингтон, ”медицинският мак” надали ще срещне подкрепа от страна на администрацията на Обама.

Бележки

[1] На практика САЩ и съюзниците й дават на Хекматияр, който за известно време е смятан за най-големия трафикант на наркотици в света, над 1 милиард долара под формата на оръжие. Това е повече отколкото някой друг клиент на ЦРУ е получавал, преди и сега.

[2] Скот, The Road to 9/11, 74-75: “Халид Шейх Мохамед, според Комисията за 11 септември, е бил истинския автор на терористичните актове от 9/11, замислен когато е бил заедно с абдул Сайаф, водач с който бин Ладен все още е бил в конфликт [9/11 Commission Report, 145-50]. Междувременно, няколко от хората обвинени за взривовете в Световния Търговски Център през 1993г, и последвалия го план за „ден на терора” в Ню Йорк от 1995, са се обучавали, воювали, или са събирали пари за Джилбудин Хекматияр.. [Tим Уейнър, “Blowback from the Afghan Battlefield,” New York Times, 13 март, 1994].

[3] Сиймур Хърш, New Yorker, 7 юли, 2008

[4] New York Times, 27 октомври, 2009.

[5] Steve Coll, Ghost Wars: The Secret History of the CIA, Afghanistan, and Bin Laden, from the Soviet Invasion to September 10, 2001 (New York: Penguin Press, 2004), 536. В началото на инвазията на САЩ през 2001, позовавайки се на Ахмед Рашид, ”Пентагонът имаше списък на 25 или повече нарколаборатории и складове в Афганистан, но отказва да ги бомбардира, тъй като някои от тях принадлежали на новите съюзници на ЦРУ, Северния алианс” (Ahmed Rashid, Descent into Chaos: The United States and the Failure of Nation Building in Pakistan, Afghanistan, and Central Asia [New York: Viking, 2008], 320).

[6] Stanley Karnow, Vietnam: A History (New York: Penguin, 1997), 239. Cf. New York Times, 28 октомври 2009.

[7] Thomas H. Johnson and M. Chris Mason, “Refighting the Last War: Afghanistan and the Vietnam Template,” Military Review, Ноември-Декември 2009, 1.

[8] Внимателният читател ще забележи, че дори $3.4 млрд. е по-малко от 53% от 10-те млрд. долара отнесени в предишния параграф към общия БВП на Афганистан. Тези пресмятания от различни източници не са точни и не може да се очаква те да паснат идеално.

[9] “Afghanistan: Drug Industry and Counter-Narcotics Policy,” доклад на World Bank, 28 ноември, 2006, добавено е ударение

[10] London Daily Mail. 21 юли, 2007. През декември 2009 Harper’s публикува подробно есе за полк. Абдул Разик, ”водачът на Spin Boldak”, наркотрафикант и съюзник на Карзай, чийто възход е ”свързан с редица корумпирани официални лица в Кабул и Кандахар, както и свръх напрегнатите генерали на НАТО, които сметнали контрола му върху стратегически град на границата за полезен в борбата с талибаните” (Matthieu Aikins, “The Master of Spin Boldak,” Harper’s Magazine, декември 2009).

[11] James Risen, “U.S. to Hunt Down Afghan Lords Tied to Taliban,” New York Times, 10 август, 2009: ”военачалници на САЩ казват пред Конгреса че...само тези [наркотрафиканти], които помагат на бунтовниците ще бъдат подлагани на атаки.”

[12] Corey Flintoff, “Combating Afghanistan"s Opium Problem Through Legalization,” NPR, 22 декември, 2005

Питър Дейл Скот, бивш канадски дипломат и Професор по английски в Калифорнийския Университет, Бъркли, е автор на Drugs Oil and War, The Road to 9/11, и The War Conspiracy: JFK, 9/11, and the Deep Politics of War. Книгата му, Fueling America"s War Machine: Deep Politics and the CIA’s Global Drug Connection се печата и се очаква в края на 2010 от Rowman & Littlefield.

Той пише тази статия за The Asia-Pacific Journal.

Препоръчан цитат: Peter Dale Scott, "Can the US Triumph in the Drug-Addicted War in Afghanistan? Opium, the CIA and the Karzai Administration" The Asia-Pacific Journal, 14-5-10, 5 април, 2010.

Разгледайте следните статии, близки по тема:

Alfred W. McCoy, "Can Anyone Pacify the World"s Number One Narco-State? The Opium Wars in Afghanistan."

Peter Dale Scott, America’s Afghanistan: The National Security and a Heroin-Ravaged State

Peter Dale Scott, Martial Law, the Financial Bailout, and the Afghan and Iraq Wars

Jeremy Kuzmarov, American Police Training and Political Violence: From the Philippines Conquest to the Killing Fields of Afghanistan and Iraq

MK Bhadrakumar, Afghanistan, Iran and US-Russian Conflict

Peter Van Agtmael, All You Need is Heroin: U.S. Troops in Their Own Hand