Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
27.01.2011 16:48 - Царят е мъртъв! Да живее царят!
Автор: worldissue Категория: Изкуство   
Прочетен: 1264 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 15.02.2012 17:55


Царят е мъртъв! Да живее царят!

(разказ)


автор: Иван Бояджиев   

Имало едно време един цар. Живеел той и властвал във време на трудности и неволи. Във време, в което да доживееш до трийстата си година било истинска рядкост, да не говорим, че ако си престолонаследник, „истинска рядкост“ значело да достигнеш пълнолетие.

Но изпитанията за наследниците на златната корона не свършвали до тук. Веднъж оцелял, трябвало да съумееш първи да се добереш до жезъла и скиптъра, преди братята ти или някой друг да ги е грабнал, тъй като, все пак, братята биват разни – едни са готови да споделят с теб и последната коричка сух хляб, други пък само дебнат удобен момент, за да те намушкат, докато си им обърнал гръб.

Очевидно, щом разказът започва с думите „имало един цар“, героят в него успял не само да доживее до пълнолетие, но и да възседне престола преди всички останали кандидати. Този успех той постигнал не само благодарение на ума си, но и заради практичността си. Следвайки примера на баща си, който много години преди това изпратил при палача своя брат и братовчед, синът също предвидливо се освободил от тримата души, които също като него се стремяли да оглавят царството. По някаква зловеща ирония на съдбата той също се избавил от един брат и един братовчед, а по-късно и от чичо си, който всъщност бил човекът зад кулисите, помогнал му да прати на небесата неугодните си роднини. Легендата разказва, че дори след като узнал каква ужасна участ му е отредена, чичото не могъл да повярва, че младият цар, от когото той смятал да се избави най-скоро, го бутнал в собствения му дяволски капан. По такъв начин царят направил и третата стъпка, оказала се не по-маловажна от първите две – задържал се на трона.

Царят имал двама сина. И те като него растяли със знанието, че един ден първородният от тях ще наследи престола на баща си. Още от ранни години дворцовите учители им вменявали, също както на царя години преди това, че двамата, като представители на знатен род, носят отговорност пред подчинения си народ и ще дойде миг, в който те по право ще поемат властта над него, ще събират данъци, ще имат своя войска и понякога ще бесят някого на централния площад.

Всеки в царството получавал своя съдба като клеймо още с раждането си – селянинът трябвало да работи от изгрев до мрак, да плаща данъци и да роди поне един син, който да попълни редиците на царската войска. На благородника също не му било лесно – той трябвало да следи селянинът да не пропуска да плаща данъци, да не крие синовете си, да внимава палачът да не остава без работа, да плете интриги, любовни истории и куп други неща, присъщи на богоизбраните.

В царството никога не се случвали изненади – например, било невъзможно селянин да стане благородник или пък благородникът да започне да плаща данъци на селянина. Само три неща обединявали бедния и богатия – бесилото, болестите и смъртта. Това били единствените неща в царството, които не се съобразявали с установения от човеците ред, и които не могли да бъдат посечени за назидание на площада.

И царят понякога се изморявал от отговорния труд, който вършел. Но въпреки, че се изморявал, той не спирал да се бои от деня, в който щяло да му се наложи да слезе от трона. „Кой ще ме наследи?“, питал се той, „Единият ми син може да воюва, но не умее да плете интриги, другият пък умее да управлява, а не знае от коя страна се хваща мечът. Няма достоен, който да ме замени“, съкрушавал се царят.

Но не само това натъжавало владетеля. Никак не му се искало площадът да спира да се пълни с народ, който да му се кланя до земята и посипва с хвалебствия името му. Да не вижда как вдовиците ронят сълзи за него и изпадат в несвяст, музикантите го възхваляват с песни, а мъжете викат „Слава на нашия цар“. Да не може победоносно да преминава по площада възседнал своя породист кон, надянъл червена мантия, обшита със златни конци, докато под копитата на коня му хвърлят цветя. Не желаел и някой да се окаже по-добър или по-бляскав владетел от него.

Царят се смайвал от това, как се прекланял народът пред него, въпреки че бирниците все увеличавали данъците, затворите се препълвали, а наказаните със смърт ставали толкова много, че палачът вече не смогвал да сече всички глави.

„Блажен е народът ми! Колкото повече го мъча, толкова повече ме обича! Блажени агнеци!“, наблюдавайки празника от донжона си, често повтарял владетелят и понякога по бузата му дори се стичала по някоя сълза от умиление.

Наистина било непонятно за какво бедният народ чак толкова обичал царя. Добрина от него той не виждал, може би с изключение на това, че на рожденния му ден върху събралите се на площада се изсипвали жълтици. Жълтици, в които почти нямало злато, тъй като министрите тайно го присвоявали, а вместо него хвърляли върху струпалата се паплач медни грошове. Един път от тълпата се чул вик: „Жълтиците са фалшиви, това е мед, не злато!“. Стражите бързо открили човека, който се провикнал, хванали го, посекли нещастника на парчета и викнали на тълпата: „Който смята, че царят дава мед вместо злато, нека ни каже“. Повече смелчаци не се намерили и тълпата продължила да възхвалява щедростта на царя, тъй все едно че върху него се сипят не грошове, а истинско злато.

Обичал царят да управлява. Обичал да скастря министрите си, да ги критикува жлъчно когато смята, че грешат, да ги кара да прекланят глави и съгласяват с мислите му. Не можел владетелят да живее без да вижда, че го почитат и се прекланят пред него. По-хитрите нарочно се кланяли толкова ниско до земя, че да си удрят челото в мраморния под, защото знаели, че по такъв начин ще спечелят симпатиите му.

В царството имало само един човек, който можел да си позволи да казва на царя истинските си мисли. Само на него владетелят на трона позволявал да го иронизира и говори искрено. Този смел до отчаяние човек бил придворният шут. Бил той дребен и гърбав, с хитра усмивка и остър ум, с който си спечелил презрението на министрите. Но не смеели да го пипнат те, страхувайки се от гнева на царя, затова само тихо проклинали шута и чакали деня, в който ще могат да го пратят на бесилото.

В последно време царят станал доста унил и замислен. Никой не можел да разбере в какво се крие причината – той не изглеждал болен, придворният астролог не откривал нищо обезпокоително в хороскопа му, държавните дела си вървели както преди, хазната била пълна, нямало и война. Обаче господарят продължавал да е мрачен и мълчалив. Всички в двореца се опитвали да отгатнат причината. Министрите се притеснявали някой от тях да не бъде пратен при палача, слугите се боели, че поклоните им не са достатъчно ниски.

- Царю, всички в двореца се питат какво ви е. Едни си мислят, че ще ги пратите на бесилото, другите се чудят дали поклоните им не са Ви омръзнали.

- Ех, шуте, не ти носиш корона, че да знаеш мойте мисли. На нас царете не само короната е скъпа! Да виждаме покорство във народ трябва. Да знаем, че ни боготвори и се бои от нас, дори когато не е пред очите ни. Само тогава царете са царе!

- Уви, дори царят не може да чете на роба мислите. Как да знаеш дали от тебе се страхува, когато не ти е пред очите? - попитал шутът, хванал в ръце цитрата си.

- Странен е народът – угнетяваш го, той те проклина, храниш го, той те оплюва. Милион глави да паднат от дръвника, той пак не се променя.

- Това е Божията воля значи. Ако народът се променяше, навярно и господарят негов щеше да се сменя. Представете си робите да пожелаят изведнъж царе да станат, а царете техни роби.

- Никога! - извикал царят

- Значи редно е народът да си е такъв, какъвто е! - дяволито се усмихнал шутът.

- Знаеш ли какво желая аз да видя, а не ще успея? - казал царят. - Ще плаче ли народът, когато си отида, или ще ме проклина?

- Ако написаното в книгите свещени вярно е, от небесата сигурно ще видите, царю.

- Искам да го видя докато съм жив! Народът трябва да ме почита така, както аз трябва да го управлявам, шуте!

- Човекът е творение несъвършено – не винаги народът почита, а царят управлява.

- Твърде смели думи излизат от устата твоя, шуте! Дали да не те сменя с такъв, който с лъжи да ми угажда?

- Вий имате такива шутове във изобилие, прекрасни ми царю! Всички те дарени са със власт и са облечени в коприна, от дявола са по-коварни и наричат себе си министри! – изкискал се шутът, завъртайки се в ловък пирует.

- Когато аз умра, ще заповядам да те сложат в моя гроб, че да ме забавляваш и на оня свят, – засмял се царят.


- Преди вас да умра надявам се, царю, за да ми е по-широко в гроба! - усмихнал се шутът.

С всеки изминал ден царят все повече искал да види с очите си как народът изпада в траур след кончината му, да усети онзи тежък въздух, изпълнен със скръб и отчаяние. Кой ако не владетелят може да накара онези, които никога не са виждали лицето му, да скърбят така, сякаш са изгубили най-любимия и близък. Кой друг освен монарха може да накара робите, чиито живот той превръща в непосилна тежест, да плачат за него и да искат да го последват в отвъдното като сираци, останали без майка. Неразбираем е родът човешки – обичаме палачите си повече, отколкото обичаме спасителите си.

Постепенно тази мисъл дотолкова обзела мислите на царя, че той забравил за всичко останало. Държавните работи и броенето на данъците занемарил съвсем, спрял да забелязва и поклоните и на дворцовото си обкръжение, дори изгубил апетит.

Накрая не издържал и събрал министрите си, за да им съобщи волята си. Неописуема била изненадата им, когато чули желанието на господаря – глашатаите да известят народа, че царят е починал и, че всички са длъжни да се присъединят към траурната процесия, която ще бъде обявена в негова чест, а след три дни да се съобщи, че е станало божествено чудо и владетелят е възкръснал.

- Утре ни очаква славен ден! Ще видиш колко тъжен ще е народът, шуте! - с радост в гласа казал царят, предвкусвайки какво ще се случи на следващата сутрин.

- Постъпка смела правите, царю. Не се ли Вий боите, че изкушавате съдбата с този маскарад?

- Аз трябва да знам, че умовете на народа си владея. Какъв е смисълът да остарея, знаейки че бил съм бляскав едва наполовина?

- Ех суета на суетите, не хората, а суетата пише земната история! - промълвил шутът и прокарал пръсти по струните на цитрата си.

Въртял се царят цяла нощ в леглото си без да може да заспи. В съзнанието му се повтаряла една и съща картина – безкрайна тълпа бавно пъпли по площада, преминавайки покрай каменните стени на замъка, обзета от мъка по починалия си господар, в очите на хората се чете страдание, чуват се писъци, някои не издържат, припадат и биват стъпкани от тези, които прииждат отзад.

„Такъв трябва да е истинският цар – когато си отиде, народът да изпитва чувство, че светът е свършил. Царят е Бог и Богът е Цар!“, повтарял в ума си царят. Студена пот избивала по челото му, въртял се и не спирал да повтаря: „Царят е Бог и Богът е Цар!“.

Скрила се зад хоризонта луната и настанала въжделената сутрин. Започнали глашатаите да обикалят града и да съобщават на всички, че царят се е споминал, и че народът е задължен на следващата сутрин, по изгрев слънце, да се събере на площада и да премине покрай стените на замъка, за да почете паметта на обичния си владетел.

Всички се стекли на площада на другия ден и наистина станало така, както мечтаел царят. На лицата на всички бил изписан страх. Никой не знаел какво ще се случи от тук нататък, ще бъде ли хомутът на новия цар – който и да е той – още по-тежък и непосилен от този на предишния. Страхът се предавал като зараза дори на тези, които изобщо не мислели за утрешния ден, и карал слабите духом да изпадат в несвяст и да гинат, смазвани от хилядите крака на тълпата, не спираща да приижда като река, излязла от бреговете си.

Триумфирал царят – мечтата му се изпълнила. Нямало нужда народът да знае, че е жив, за да владее той умовете му. Дори мъртвият господар, стига да е успял да овладее приживе страховете на робите си, можел да ги накара да маршируват, докато не издъхнат от умора.

Когато процесията свършила и тълпата се изнизала, царят забелязал телата на стъпканите, проснати върху мръсния калдъръм на площада. Дотолкова се впечатлил той от гледката, че проявил необичайна щедрост – заповядано било семействата на всеки от загиналите да получат по килограм златни монети. „Истински покорни сте вие – следвате господаря си дори на онзи свят!“ - казал си наум царят.

Неописуеми били чувствата на царя. В краката му се намирало цялото царство и нямало кой да оспори властта му. Оставала, обаче, още една последна стъпка, за да бъде маскарадът завършен – на третия ден от мнимата кончина на владетеля поданниците му трябвало да научат, че господарят им е възкръснал чудодейно. Искал царят не само да му се покланят до земя, но и да го виждат, когато се обръщат с молитва към небето.

Следващата нощ царят заспа необичайно бързо. За първи път през живота си той изпитвал такава лекота в сърцето си. По едно време дори му се присънило, че започва плавно да се издига над разкошното си ложе като безплътна сянка. Това било най-странното съновидение в живота му – всичко изглеждало така истинско, сякаш е реалност, а не творение на въображението му.

- Шуте, какво правиш в съня ми? - учудил се царят, виждайки как до него се появява образът на шута му.

- Ех, царю, сам себе си погубихте. Не и хареса на Съдбата, че я предизвикахте и тя веднага Ви наказа. Мнимата Ви смърт министрите превърнаха във истинска. Отровиха Ви с чаша вино, която изпихте на вечеря, и Ви пратиха на небесата. Уви, не Ви е отредено да възкръснете и да се събудите от отредения Ви вечен сън – отвърнал шутът със загадъчна усмивка.

- А ти защо издигаш се към небесата? - учудено попитал царят.

- Ех, царю, веднага щом министрите видяха, че коварният им план е проработил, и с мен побързаха да се разправят. Увиснах на бесилото по пладне. Не обичат в царството Ви истини да чуват.

- Прости, прости, ти мойта грешка, бедни шуте! Несправедливо бе да плащаме и двамата за мойта суета!

- Уви, царю, от несъвършенството си страда все човекът – не умее да предсказва собствената си съдба и не умее сам себе си да съди справедливо.

- Какво ще стане с теб сега?

- Не зная аз, царю. Показахте, че гибелно е да предсказваш собствената си съдба, така че нека небесата моята напишат вместо мен.

- Ах, народа си принуден съм да изоставя, - отправил царят последен взор към царството си, - блажени агнеци са те – не знаят, че скърбейки по фалшивата ми смърт, скърбят по истинската!

27 януари 2011г.

 


При препечатване на текста или част от него задължително отбелязвайте името на автора!




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: worldissue
Категория: Политика
Прочетен: 2354098
Постинги: 1027
Коментари: 1606
Гласове: 1397
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031