Рудо де Рюйтер,
независим изследовател,
Холандия
courtfool.info

Терористичните атаки от 11 септ. 2001, последвани от войната в Афганистан и „Войната срещу тероризма”, промениха света. Обаче, както заявеното оръжие за масово поразяване нямаше нищо общо с нахлуването в Ирак, така и Осама бин Ладен няма нищо общо с войната с Афганистан. Истинските причини са нефтът, газът и нефтопроводите около Каспийско море. „Операция 11 септември” целеше да даде нов импулс на настъплението на Щатите, целящо да поеме контрол върху чуждите нефт и газ.

Кратко съдържание

Тази статия разказва за предисторията на войната на САЩ в Афганистан. Крайната цел на конфликта бяха нефтът, газът и тръбите около Каспийско море. За да се пренася газ от източния бряг на Каспия, тръбопроводите е било планирано да минават през Афганистан. Тъй като щатската компания UNOCAL не получи контрола върху афганското трасе, бе решено да се води война. Когато армията се оказа готова да нанесе удара, терористите от 9/11 дадоха на Буш повода, нужен за започване на войната и получаване на подкрепа от Конгреса, щатското население и останалия свят.

Съдържание:

• Встъпление
• Хронология 1989 – 2000
• Неоконсервативни идеи
• Богатите играчи и влияния
• Подготовката за 9/11 и нахлуването в Афганистан
• 9/11
• Заключение

• Встъпление

Политиците формулираха възприятието на света, който се споделя от повечето хора. Те разделиха сета ни на добър и лош. Разбира се те винаги играят ролята на добрите момчета, а тези които те обвиняват са лошите. Просто нали?

Обаче, ако се придържаме към фактите и отхвърлим информацията, идваща от непроверени източници, светът ни придобива съвсем друг вид. Това изследване не цели да засегне някого. Ако „официалната” версия ви устройва, няма нужда да продължавате да четете нататък.

Буш каза, че атаките от 11 септември са причините за нахлуването в Афганистан. [1] Тази статия показва, че войната е логичен резултат от неуспешните опити на САЩ да построят и контролират тръбопроводите през Афганистан и че подготовката за тази война се е водила преди 11 септември. През 2000 неоконсерваторите казваха, че те се нуждаят от някакво катастрофално и катализиращо събития. Дадената статия показва как това събитие е могло да бъде именно случилото се на 11 септември 2001.

Атаките от 1993

Атаките срещу Световния Търговски Център (СТЦ) и Пентагона на 11 септември 2001 засенчват атаката срещу СТЦ извършена по-рано, през 1993. На 20 януари 1993 Уилям (Бил) Клинтън зае президентския пост. Месец по-късно, на 26 февруари, „огромен взрив се случи в 12:18 местно време в секцията на Разузнаването на паркинга под и между най-високите сгради в Ню Йорк”. [2]

BBC публикува думите на очевидец: „Чувството бе все едно самолет удари сградата”. Очевидно експлозията е целяла да разруши и двете кули на СТЦ. Изданието The New York Times открива, че ФБР е замесено в атаките. ФБР прониква в група терористи,  узнава какви са намеренията им и по някаква неизвестна причина позволява на терористичния акт да се случи. [3] Загиват шестима и стотици биват ранени. [2]

• Хронология 1989 - 2000

 В тази част ще представя хронологията на афганските събития. Също ще спомена събития, свързани с тероризма, който става крайният претекст на САЩ за започване на войната.

Веднага след атаките на 11 септ. 2001 официалните представители на САЩ обвиняват Осама бин Ладен. Тъй като той се намира в Афганистан, това дава на Джордж У. Буш повод да нападне и нахлуе в Афганистан.

Нека да погледнем на ситуацията преди 9/11. Както бива обещано от съветския президент М. Горбачов, СССР изтегля последния си войник от Афганистан на 15 фев. 1989. Това слага точка на десетгодишната война. Това също става и последната война на Съветския съюз.

Няколко месеца по-късно, на 9 ноември 1989 пада берлинската стена. Желязната завеса също пада. Хората, живеещи от другата страна на завесата, за които нашите лидери винаги твърдяха, че са опасни и жестоки, се оказаха толкова дружелюбни, колкото нас.

С помощта на Студената война лидерите ни разделиха света ни и поддържаха умовете ни в страх в продължение на над 40 години. Този терор, изфабрикуван от собствените ни правителства, най-накрая свърши.

Проектите за нефтопроводи през Афганистан

На 25 дек. 1991 съветският флаг за последен път бива спуснат от купола в Кремъл. [4] Бившите съветски републики станаха независими. Сред тях са и страните около Каспия, всички богати на нефт и газ. [КАРТА: http://worldatlas.com/webimage/countrys/as.htm ]

 В миналото нефтът и газът се пренасяха по тръбопроводи до съветските им съседи или се изнасяха през Русия за Европа. Сега всяка страна можеше да продава собствените си нефт и газ и да търси нови пазари. Нови купувачи се появиха отвсякъде.

В началото новите им лидери нямаха все още опит в световния нефтен бизнес. Една от първите сделки на Туркменистан бе организирането на търг на нефтен кладенец едва за 100 000 долара. [5] Появиха се и щатски компании.

Най-голямото предизвикателство бе да се достави каспийският нефт и газ до световните пазари. Проблемът? Регионът е затворен от сушата. Ако не доверявате нито на Русия от северната страна на Каспия, нито на Иран на южната, трябва тогава да построите нови тръби [КАРТА: http://europe.mapquest.com/ maps/map.adp?formtype=address&country= TM&addtohistory=&city=  ]

Днес от западната страна на Каспийско море нефтът се помпа през няколко тръбопровода към Черноморието и Средиземно море, откъдето то може вече да се превозва.

Големия бизнес на източния бряг на Каспийско море все още е ограничен. За да бъдат разблокирани нефтът и газът от тази страна, тръбопроводите трябва да се построят по територията на Афганистан. Тук още от началото на 1990-те съществуват два проекта на тръбопроводи – за газ и за нефт.

Нефтопроводът трябва да върви на юг към Индийския океан, достигайки пристанището Гуадар в Пакистан.

Газопроводът от своя страна трябва да свива на изток към Мултан насред Пакистан. От Пакистан е било планирано разширение към Бомбай (Мумбай, Индия), където щатската компания Енрон, имаща тесни връзки с баща и син Буш, има построен завод [6] [карта: http://www.worldsecuritynetwork.com/ showArticle3.cfm?article_id=12601 ]

Договорите за построяване на тръбопроводи не са просто многомилиардни доларови проекти. Главният контрактор по принцип също купува и продава нефта и газа, пренасяни по тръбите. Чрез договорите той разполага с тях, определя колко ще получава доставчикът и каква такса се плаща на транзитните страни. Той определя кой го получава, колко, кога, на каква цена и в каква валута да се заплаща.

Всъщност той определя много аспекти на икономическото развитие както на продаващите, така и на страните-купувачи. Имайки предвид Туркменистан, искащ да продава газа си, Пакистан, който иска да го купува, и Енрон в Индия, надяващи се той да пристигне час по-скоро, тръбопроводите през Афганистан привличат изключително голям интерес.

Обаче към 2001 работата по афганското трасе така и не беше започнала. От изтеглянето на съветските войски през 1989 насам в страната продължава да цари напрежение.

Талибаните: от съюзници до терористи

Напрежението в Афганистан блокиращо бизнеса струва да се спомене отделно. През 1992 проруският президент Мохамад Наджибула бива свален от власт. През 1993 президент става Бурханудин Рабани, подкрепян от таджикското малцинство в страната.

През 1994 пуштуните, представляващи половината население, оспорват властта на Рабани. Тъй като тръбите трябва да минават предимно по територията на пуштуните, движението им Талибан получава подкрепата на САЩ и Пакистан.

През март 1995, две компании, BRIDAS от Аржентина и UNOCAL от САЩ, заявяват, че са получили договори от продавачите на газ (Туркменистан) и купувача (Пакистан). До този момент така и не бива подписан договор с афганските власти.

През октомври 1995 президентът Ниязов от Туркменистан подписва официално съглашение с UNOCAL, но през февруари 1996 президентът Рабани от Афганистан подписва споразумение с BRIDAS за главния участък с дължина 875 мили през Афганистан. [7]

Позицията на UNOCAL изглежда ослабена. За техен късмет талибаните решават да свалят президента Рабани. През септември 1996 те превземат Джалалабад, Кандахар, а след това Кабул. Президентът Рабани бяга и се присъединява към Северния Алианс.

UNOCAL въздъхват с облекчение. Те изразяват подкрепата си за талибаните, заявявайки, че това ще облекчи тръбопроводния проект. (Unocal по-късно казват, че са били цитирани неправилно).

Губят ли BRIDAS играта в този момент? Не. През ноември 1996 BRIDAS подписват с Талибан и ген. Дустум договор за строеж на тръбите. За тяхно съжаление, освен от Пакистан и Саудитска Арабия, правителството на талибаните не получава международно признание.

През април 1997, тъй като работата по тръбопровода още не бива започната, талибаните съобщават, че ще дадат договора на този, който започне пръв. UNOCAL обаче казват, че за това първо трябва да настъпи мир.

През юли 1997 Туркмения и Пакистан приемат новото отлагане и подписват нов договор с UNOCAL, заявявайки, че работата трябва да започне в рамките на година и половина.

През декември 1997, UNOCAL се опита да се сближи с талибаните и покани тяхна делегация в главния си офис в Шугърленд, Тексас, където те бяха посрещнати като ВИП гости и настанени в най-добрите местни хотели. [8]

В Афганистан пък гражданската война продължаваше. Поради липсата на международно признат легален афгански представител, тръбопроводният проект изглежда в безизходно положение. [9]

Щатски бомбардировки по Афганистан след атаките срещу посолствата на САЩ в Африка

На 4 февруари 1998 и 30 май 1998 мощни трусове разлюляват североизточните райони на Афганистан. Те привличат голямо международно внимание и множество групи хуманитарни работници пристигат в поразените райони, за да помагат. Според обвиненията на САЩ по това време някъде в същия регион на Афганистан някой си Осама бин Ладен създавал план за бомбени атаки срещу две щатски посолства в Африка, едното в Найроби  (Кения), другото в Дар ес Салаам в Танзания. 

Терористичните актове получават много голям отзвук в медиите. 258 души биват убити, около 5000 биват ранени. Експлозиите проехтяват на 7 август 1998, без да са свързани с някакъв конкретен повод. [10]

Изглежда единственият, който получава изгода от това, става президентът Клинтън. В САЩ по това време скорост набира аферата Люински. Пресата и обществото са едновременно въодушевени и гневни. Клинтън под клетва заявява, че не е имал сексуални отношения с Моника Люински. Появяват се обаче доказателства, че е имал. Клинтът се оказва на крачка от това да бъде съден за лъжесвидетелстване.

Атаките срещу посолствата привличат вниманието на хората към драмата в Африка. В крайна сметка, на 17 август Клинтън се разминава с обвиненията в даване на лъжливи показания, твърдейки, че оралният секс не е сексуално отношение. [11]

Няколко дни по-късно, на 21 август 1998, армията на САЩ бомбардира Кандахар и други цели в Афганистан. Едва впоследствие Клинтън обяснява на журналистите, че това е било извършено заради Осама бин Ладен, който се смята за организатор на бомбените атаки срещу американските посолства в Африка. [12]

За разлика от Джордж  У. Буш през 2001 Клинтън не нахлу в Афганистан. Нахлуването би дало надежди на UNOCAL за изход от афганската задънена улица, но поради аферата Люински, която продължава да е на дневен ред, Клинтън няма достатъчно политически кредит, за да даде старт на тази военна кампания.

На 28 август  1998 резолюцията на Съвета за безопасност на ООН №1193 обвинява талибаните за проблемите в Афганистан. [13]

На 5 ноември 1998 щатският висш съдебен съвет излиза с обвинение срещу Осама бин Ладен. (Не заради атаките срещу африканските посолства, но най-вече заради това, че той определя САЩ като враг). [14] & [15]

UNOCAL се изтегля

През декември 1998 UNOCAL се изтегли от тръбопроводния консорциум и, поне за пред света, енергийният проект изглежда спрян. [8]

Обаче, през януари 1999 туркменският външен министър посещава Пакистан, заявявайки, че тръбният проект е още жив. През февруари BRIDAS провеждат разговори с лидерите на Туркменистан, Пакистан и Русия.

През март туркменският външен министър Шейх Мурадов се среща с лидера на талибаните Мулла Омар в Кандахар, за да обсъди тръбопровода. През април Пакистан, Туркменистан и талибаните подписват споразумение за възраждане на тръбопроводния проект. През май делегация на талибаните подписва съглашение с Туркменистан за покупка на газ и електричество. [8]

Терористично предупреждение

На 25 юни 1999 Щатският Департамент съобщава: „тъй като някои от посолствата ни в Африка са били следени от подозрителни лица, ние предприемаме мерки за безопасност и временно затваряме посолствата си в Гамбия, Того, Мадагаскар, Либерия, Намибия и Сенегал от 24 юни до 27 юни, неделя”. [16]

Говорителят явна не е имал представа къде се намират тези страни, имайки предвид странния ред на изброяването им. Освен това единствените африкански страни, където се случват инциденти като атаки или отвличания същата година, са Сиера Леоне, Нигерия, Бурунди и Етиопия. Нито една от тези страни не влиза в списъка. [17]

На 4 юли 1999 президентът Клинтън подписва специална заповед, забраняваща търговските сделки с талибаните. [18]

Връщане към бюджетите от времето на Студената война

На 23 септември 1999 кандидатът за президент Джордж У. Буш споделя вижданията си относно щатската армия. Той се оплаква, че след края на Студената война отбранителният бюджет се съкращава с 40% и че армията никога не е била в такава лоша форма от времето на Пърл Харбър.

„Като президент аз ще заповядам незабавно преразглеждане на положението на военните ни контингенти ни зад граница – в десетки страни…. Втората ми цел е да построя отбраната на Америка върху проблемните граници на технологиите и тероризма”.

Сред възгледите му по оръжейните въпроси: „Във въздуха трябва да сме способни да ударим по целия свят с хирургическа точност – със самолети с голям радиус на действие и вероятно безпилотни системи”. [19]

На 15 октомври 1999 нещата стават още по-сериозни за талибаните. Резолюцията на ООН №1267 срещу талибаните заплашва да въведе забрана за полети и замразяване на банкови сметки ако Осама бин Ладен не бъде предаден до 14 ноември 1999. [20] & [2]

На 11 ноември 1999 по време на пресконференция външният министър на талибаните заявява, че Осама бин Ладен и талибаните не са били способни да организират атентати, подобни на тези срещу африканските посолства, и че осъждат тези деяния.

През 2000-та в САЩ се провеждат президентски избори. Налага се деликатните въпроси да бъдат отложени.

На 2 април 2000 Ричард Кларк, който бива назначен за координатор по контратероризма няколко месеца преди атентатите срещу африканските посолства (на 22 май), предвижда: „Те ще използват слабостите ни, нашата ахилесова пета, която се намира главно тук, в Съединените Щати”. [21]

Cтранният лист с забрана за летене

На 21 април 2000 се случва нещо забележително. С цел борба с тероризма Щатският Конгрес съобщава за създаването на единен списък с наблюдаеми терористи, т.нар. TID (Terrorist Identities Database), в който ще влезе като единна база цялата налична информация за международните терористи, достъпна на щатското правителство – най-вече списъка TIPOFF. На летищата този списък се използва, за да се попречи на заподозрените да се качат на борда на самолета или да попаднат на територията на САЩ. [22]

Обаче, същия ден, в който Конгреса съобщава за обединения списък TID, въздушната агенция FAA създава отделен вътрешен ограничителен списък и включва само шест имена в него. Две седмици преди 11 септември списъкът се допълва с още 6 имена, разширявайки го до общо 12 лица.

Благодарение на този отделен списък атентаторите от 9/11, ползвайки вътрешни полети и отсъствайки от списъка с 12 имена, съумяват безпроблемно да се качат в самолетите. На 23 август 2001 две имена, по-късно определени като двама от атентаторите, биват добавени в официалния списък TID, който наброява 60 000 заподозрени, но биват допуснати до вътрешните полети. [23]