Ellen Brown
Global Research, 31 юли 2015
The Web of Debt Blog 30 юли 2015

В съвременната глобална банкова система банките се нуждаят от кредитна линия с централната банка, за да могат да бъдат част от системата за разплащане. Спирането на тази кредитна линия бе вид изнудване, на което гръцкото правителство не можеше да откаже. Бившият гръцки финансов министър Янис Варуфакис в момента е обвиняван в измяна заради това, че разглеждаше възможността за алтернативна платежна система в случай, че Гърция напусне еврото. Иронията в тази случка бе отбелязана от Raъl Ilargi Meijer, който коментира на 27 юли в блога си:

Фактът, че тези неща бяха взети предвид, не значи, че Сириза е планирала преврат… Ако ви трябва преврат, по-добре вижте как Тройката стисна в хватката си финансите на гърците. Ето това вече е преврат, ако знаете какво значи това. Да съберем независима комисия, която да провери как така е възможно такава клика от неизбрани от никой влиятелни фигури да получат пълен контрол над цялата финансова структура на демократично избрано правителство член на еврозоната. При всички случаи трябва да се погледнат законовите основания за това.

И така, как бе прокаран този преврат? Отговорът изглежда е, че е прокаран с помощта на принуда. Европейската централна банка (ЕЦБ) заплаши да спре ликвидността, от която се нуждаят всички банки – дори платежоспособните, – за да поддържат ежедневните си сметки. Тази заплаха влезе в действие в преддверието на гръцкия референдум, когато ЕЦБ спря ликвидното кранче и на гръцките банки се наложи да затворят врати. Бизнесът остана без снабдяване, а пенсионерите без храна. Как този очевидно престъпен акт бе оправдан? Ето и доста измъчените доводи на президента на ЕЦБ Mарио Драги на пресконференция на 16 юли:

В Маастрихтското споразумение има точка, която казва общо взето, че ЕЦБ е задължена да обезпечава гладкото функциониране на платежната система. Но това е свързано с… дистрибуцията на банкноти, монети. Не с обезпечаването с ликвидност, което всъщност се регулира от друго условие, в точка 18.1 в статута на ЕЦБ: „За да бъдат достигнати целите на ЕСЦБ (Европейската система на централните банки), ЕЦБ и националните държавни банки могат да извършват кредитни операции с кредитни институции и други участници на пазара с помощта на заеми на базата на съответните гаранции”. Това е условието в документа. Но нашите операции не бяха операции, свързани с монетарната политика, а с ELA (спешно съдействие по ликвидността), така че те се регулират от отделно споразумение, в което се подчертава нуждата да има наличен залог. Така че като цяло достъпът до ликвидност никога не е бил безусловен и неограничен. [курсивът е добавен от автора – прев.]

В публикация от 23 юли в Naked Capitalism, Натан Танкус нарича това „наистина шокиращо заявление”. Защо? Защото банките разчитат на централните си банки за осъществяването на плащанията към другите банкови организации. „Ако гладкото функциониране на системата на плащанията е определяно като способност на депозитарните институции да осъществяват плащания” казва Танкус, „централната банка трябва да гарантира, че балансовите разплащания могат да се осъществят при определена цена”.

Как работи системата на плащания

Ролята на централните банки в системата на плащанията е обяснена от Банката за Международни Разплащания по следния начин:

Една от основните функции на централните банки е да защитава доверието на обществото спрямо парите, а това доверие зависи изключително от способността на икономическите агенти да предоставят пари и финансови инструменти гладко и надеждно чрез плащания и системи за разплащания…. [Ц]ентралните банки предоставят сигурен разплащателен актив и в повечето случаи те оперират със системи, позволяващи прехвърлянето на този разплащателен актив.

В международен план до 1971г. този „разплащателен актив” беше златото. По-късно тази роля поеха електронните „разплащателни баланси” или „резерви”, съхранявани в централните банки. Днес, когато парите пътуват чрез чекове от банка А в банка В централната банка осъществява трансфера просто пресмятайки съответните резервни баланси на банките, изваждайки от единия и добавяйки в другия. Чековете продължават да хвърчат напред-назад през целия ден. Ако резервния баланс на банката се оказва недостатъчен в края на деня, централната банка го третира като автоматичен овърдрафт в резервната сметка на банката, отпускайки на съответната банка пари под формата на електронна „ликвидност”, до момента в който овърдрафтът може да бъде изчистен. Банката може да се справи с дефицита, привличайки нови депозити или заемайки парите в друга банка, разполагаща с излишни резерви; ако пък цялата система страда от недостиг на резерви, централната банка добавя повече, за да поддържа ликвидността на системата. Най-драматичното упражняване на тази ликвидна функция можеше да се наблюдава след банковата криза през 2008, когато кредитирането бе замразено и банките като цяло спряха да отпускат пари едни на други. Щатският Фед. Резерв тогава се намеси и предостави над 16 трилиона долара на финансовите институции през TAF (Term Asset Facility), TALF (Term Asset-backed Securities Loan Facility) и подобни функции, при почти нулева лихва. Токсичните активи бяха конвертирани в „добри гаранции”, за да може банките да останат платежоспособни и да не затворят врати.

Ликвидността като средство за принуда

Това е начина, по който Фед. Резерв вижда ролята си, но ЕЦБ очевидно явно има други идеи относно този ликвиден инструмент. Дали банките на една страна имат право на „достъп до операциите по паричната политика” се разглежда от ЕЦБ не като задължително, а като предоставено на усмотрението на централната банка. А като условие за този достъп, в случай че ценните книжа на страната са „под инвестиционното ниво”, страната трябва да бъде поставена под програмата на МВФ — което значи, че тя трябва да се подчини на налаганите мерки за строги икономии. Според вицепрезидента на ЕЦБ Констанцио на същата пресконференция:

[К]огато дадена страна е с рейтинг под инвестиционното ниво, което е минимума, тогава за да има достъп до паричните операции, тя трябва да има писмен отказ. А той се дава при две условия. Първото условие е страната да влез в програма на ЕС и МВФ; и второ, ние трябва да установим, че има заслужаващо доверие съответствие с подобна програма.[Курсивът е добавен от автора – прев.]

Ликвидността се предоставя само при „адекватни гаранции” – обикновено това са държавни бондове. Но дали тези бондове са „адекватни” не се определя от пазарната им цена. По-скоро за това се изискват политически отстъпки. Правителствата трябва да продават публичните активи, да орязват публичните услуги, да съкращават държавните работници и да подчинят фискалната си политика на надзора на неизбирани от никого бюрократи, които могат да диктуват всяка точка в държавния бюджет. Танкус отбелязва:

Европа в момента има система, при която проблемите с ликвидността и несъстоятелността възникват и могат да бъдат умишлено генерирани (поне отчасти) от централната банка. След това Тройката може да вкара тази страна в „програма на МВФ”, ако тя иска да продължи да има работеща банкова система. В противен случай централната банка може просто да реши да „спре конвертируемостта” на сметката [т.е. да спре достъпа до нови евро] и да наложи понижаването на статуса на депозитите [орязвания и гаранции] докато банките не си възвърнат платежоспособността.

Изтикани на ръба на пропастта от финансовата мафия

Били ли са проблемите с ликвидността и несъстоятелността умишлено предизвикани в случая с Гърция, както смята Танкус? Нека да погледнем. Първо беше деривативната схема, пробутана на Гърция от Голдман Закс през 2001, която почти удвои държавния дълг към 2005. След това последва предизвиканата от банките кредитна криза от 2008, когато ЕЦБ принуди Гърция да спаси несъстоятелните си частни банки, докарвайки самата страна до банкрут. В края на 2009 това бе последвано от международното пресилване на дълговете на Гърция от страна на агент на Евростат, който по-късно бе съден да това, предизвикало първото финансово спасение и свързаните строги мерки за икономия. Гръцкият Премиер по-късно бе сменен с неизбран от никого технократ, бивш управител на гръцката централна банка, а по-късно вицепрезидент на ЕЦБ, който отказа да реструктурира дълга и вместо това отреди втора мащабна финансова помощ и допълнителни строги икономии. Около 90% от парите от спасителния пакет отидоха директно в хранилищата на банките. През декември 2014 Голдман Закс предупруждава гръцкия парламент, че централната банка може да отреже ликвидността ако Сириза бъде избрана. След като партията дойде на власт през януари, ЕЦБ изпълни заканите си, ограничавайки банковата ликвидност до минимум. Когато Премиера Ципрас организира референдум през юли, на който избирателите казаха не на бруталните мерки за икономии, които им налагат, ЕЦБ захлопна вратите на банките. На гръцкото правителство му прекършват коленете в мафиотски стил, за да го накарат да се откаже от националния си суверенитет и да гледа как държавното му имущество се разпродава парче по парче. Подозрителните умове може да заключат, че това е пресметнат план, изначално целящ да пусне гръцките ценни активи на търг, враждебно поглъщане и отнемане на активите в полза на маститите институции в удобни позиции, за да ги изкупят, включително същите банки, хедж фондове и спекуланти, изиграли ключова роля в тласкането на Гърция в дълговия капан и разрушаването на икономиката ѝ.

Никакъв суверенитет без контрол върху валутата и кредитирането

В записания разговор, за който Янис Варуфакис в момента е изправен пред обвинения за измяна, той разкрива капана, в който се намират членките на еврозоната. Създава се впечатлението, че на практика не съществува законен начин за изход от еврозоната и доминацията на Тройката. Правителството няма достъп до най-важните данни на собствените си банки, които се намират под контрола на ЕЦБ. Варуфакис казва, че това трябва да бъде сигнал за всички правителства в ЕС. Също като канадския Премиер Уилям Лайън Макензи Кинг предупреждава през 1935:

Ако страната загуби контрола върху собствената си валута и кредити, няма значение кой твори националните закони. Лихварството, веднъж дошло на власт, ще разруши всяка нация.

За да може една нация да си възвърне контрола върху собствената валута и кредитиране, тя се нуждае от централна банка с мандат да служи на интересите на нацията. Банковото дело трябва да е публично средство, служещо на икономиката и хората.