Прави ми впечатление, че когато интервюират чужденци, нашенските репортери все очакват да чуят, че човекът е чувал за страната, знае всичко за нея, смята я за невероятна и едва ли не е най-великата на света. И със спортистите е така. Направи ли някой постижение, смятаме, че това задължително трябва да покаже каква талантлива нация сме, бием се в гърдите и се смятаме за балканското чудо, ако ли пък няма резултати - все едно спортиста не съществува, не ни дреме за него. Оглеждаме се нервно и се чудим какво ли ще кажат чужденците за нас. Ако кажат нещо лошо ги плюем, ако кажат нещо добро, смеем им се и им се чудим как тъй виждат хубави неща след като страната ни е пълен кенеф?

Това много ми прилича на реакциите на човек, който в детството си не е получил достатъчно майчина любов и пораснал се опитва да компенсира тази липса на обич. В нашия случай обаче не става дума за човек, а за цяла страна. България. И ние сме тези, които не и даваме нищо друго освен обвинения. При това обвиняваме името на страната заради собствените си човешки недостатъци и грешки, прехвърляйки по такъв начин своята вина върху абстрактното понятие "държава" (а държавата всъщност сме ние - нейното население).

Нека първо започнем да уважаваме сами страната си, започнем да се избавяме от лошите си навици и да правим живота си - собствения си живот - по-добър. Тогава няма да имаме време да обръщаме внимание на това какво казват чужденците, а ще сме заети с това да си заслужим уважението. Сами, със свои ръце.