Прочетен: 890 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 25.05.2017 17:50
Преди няколко дни съвсем случайно ми попадна една книга на Анри Морсийон „Cinema et Monopoles”.
Направи ми впечатление един цитат на председателя на МПАА (Моушън пикчър асошиейшън оф Америка), досега не знаех за съществуването на тази организация, в който Ерик Джонстън говори за успешните опити на Гьобелс в киното и че филмите трябва да служат за укрепване на американските интереси по света. Диктаторът на Холивуд иска да изтъкне, че дори и една антинародна доктрина като националсоциализма може да бъде наложена на народа при съответното упорство от страна на продуцентите, следователно нищо не пречи опитът да се повтори и с антинародната политика на САЩ.
Споменатата организация МПАА има за цел не само да брани интересите на осемте фирми, господстващи над Холивуд („Метро Голдуин Майер”, „Фокс”, „Парамаунт”, „Уорнър брадърс” и т.н.), но и да осъществява връзката на производството с правителствените органи. По този начин в МППА, от една страна се проявява пълната монополизация на кинопродукцията, а от друга – единодействието на монополите с държавата. Не случайно в тази организация е включен и цензурният апарат (Продакшън код администрейшън), чиято дейност съвсем не се свежда, както мислят някои, до измерване времетраенето на една целувка или степента на едно разголване, а до елиминирането от филмите на опасната за САЩ идейност.
Още по-брутална е намесата на държавата в такива области на масовата културна продукция като радиото и телевизията. Освен всичко това съществува и Федерална комисия за наблюдаване дейността на радиото и телевизионните компании.
И „директната проповед” за американското световно господство публично и безцеремонно се налага като политическа линия на производителите на „масова култура”, които съвсем и не мислят да се оплакват от подобно вмешателство.
И тук малко хора се замислят за класическата формула на Лосуел, която гласи, че във връзка със средствата за масова информация, киното и телевизията е необходимо да се знае: кой доставя информацията, какво всъщност казва реално с нея, на кого го казва, какъв е ефектът.....
За жалост голяма част от публиката, приемаща обилни дози художествена „информация”, рядко си поставя подобни важни въпроси. Вместо това всичко се свежда до лекомислени оценки, като „много интересно”, „страшно увлекателно”, „наистина забавно” и пр., без да държи сметка, че авторите не винаги имат за цел да забавляват, а използват забавата като средство за да втълпят някакава мисъл или да предизвикат някаква емоционална реакция.
Че производството на масова култура представлява своего рода буржоазна индустрия и че следователно то е подчинено на общите закони на капиталистическото производство, е съвършено очевидно. Но има и случаи, когато капиталистът може да пусне на пазара прогресивна книга или филм.
И затова въпросът, кой доставя „художествената продукция”, е интересен в един по-сложен аспект, а именно: „кой диктува характера на продукцията”?
Аспектът е по-сложен, защото в случая вече трябва да имаме предвид не само една единствена величина – индустриалеца, а още три други величини – държавата, упражняваща тъй или иначе известен контрол върху продукцията, твореца, пряк създател на продукцията и публиката, потребител на продукцията.
Колкото по-сложна става картината при наличието на тези четири фактора, толкова по-просто се извършва операцията по прехвърляне на отговорностите за ретроградния характер и пошлото ниво на масовата култура.....
...И ако приемем, че масовият художествен продукт се доставя от капиталиста производител, при когото самият творец се намира в положението на наемен работник,то само остава да добавим, че контрола върху този продукт е осъществен от държавата....
....к
Киното може да бъде изкуство, а може и да не бъде, но то при всички случаи е индустрия...под контрола и цензурата на държавата. А намесата на държавата не се ограничава само с цензура като предварителна заплаха или като реална санкция. В известни случаи натискът на държавата прераства в открито полицейско преследване, какъвто е случаят със сценариста Далтън Тръмбо, артисти като Чарли Чаплин и Ерих фон Щрохайм, режисьори като Жюл Дасен или Джоузеф Лоузи.
Известни са и изказванията на Жн Гремийон за „скръбния фестивал на несъздадените никога филми” и на Чезаре Дзаватини за филмовото „гробище на погребаните мисли” – несъздадени творби и погребани намерения заради бруталното иго на капиталистическата цензура.....
....Холивуд унищожи киното като изкуство и го превърна в индустрия обслужваща глобалните интереси на САЩ...............
