Онова, за което мълчим
и премисляме в нощи настръхнали,
се разсейва по изгрев - слаб дим
от цигара. Зората разпръсква го.

Онова, за което мълчим,
се прокрадва на пръсти замръзнали
през пролука, ключалка, комин - 
влиза в нас и разбърква ни пъзела.

Онова, за което мълчим,
е молитва и вик. И чудовище.
Ужасяващо страшно без грим,
а безценно и свидно съкровище.

Онова, за което мълчим - 
таралежът под тънка възглавница,
свит на топка, съвсем несмутим,
ни смущава и песни, и празници.

Онова, за което мълчим,
че ни прави греховни виновници,
но на себе си свято дължим,
е сакрален приют за бездомници.

Познато чувство - на вина, за която мълчим, но която превръща ни нощите в ден и ни прави в дома ни бездомници... Хубави стихове - емоционални, дълбоки, извайват чувството! Поздрави, Вики!

Ключът е в третия куплет - молитва, изповед и покаяние.