Топлината ми и майката в мен
не гаснат и умират поразени
от стрели с отрова на върха.
Болката изгаря ядно всеки ден,
и пари на душата
когато ти си се прицелил
и с наслада стреляш в мен...

...после те боли.
И плачеш. Молиш ме за прошка.
А питаш ли се ти дали
раната в душата ми гори ме
и колко пошло ми звучи
да ти прощавам грешките
с сърце от твоето оръжие
посочено?

Звучи си плоско
но ще кажа - 
аз винаги ще те обичам!
И теб,
и Теб, Любов.
И майката в мен.
И Старото, което все изрича
слова без думи в тъжен ден.

Когато ме погледнеш със омраза
ще ти отвърна със Любов,
защото съм научена на Нея,
а по твоята специалност имам двойка.
На любовта ти ще откликна с топлина
и за пореден път ще ти покажа
не себе си и как в дните тлея,
а твоето безсилие да бъдеш нов.

Често питаш се и покрай теб и мен - 
колко дълго и дали
ще бъда още с теб?
Ти така и не позна
Любовта и Майката, които
отровата ти пият всеки ден.
Пази си острите стрели
и цели се в мен. Добре.
А после се разкайвай и плачи.
Но знай, че Любовта не спира
острата злина,
а в себе си приема и прекършва
с нежна мекота
всичко що създадено е болка да твори.
С това въпросът свършва.
Болката ми служи само
да извирам в пречистена Любов
и Майката в мен да не умре.